неделя, 29 август 2010 г.

ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ХАЗНА






Преди много, много години живяла вдън горите тилилейски една свирепа ламя. Тази ламя се хранела със злато, затова всяка година, по едно и също време тя минавала през селото на тримата братя и ограбвала златната хазна. Не издържали един ден селяните и се събрали на мегдана. Умували, що умували и решили твърдо и категорично да бранят своето злато. Тримата братя се заели със специалната задача да опазят хазната от ламята.

Най-напред хазната се заел да пази най-големият брат. В продължение на цяла година той изнасял тайно златото от хазната с уговорката, че го крие на по-сигурно място и ламята няма да може да го открие. Изнесъл той каквото изнесъл, когато една нощ ламята връхлетяла като хала и отново напълнила търбуха си със злато.

Като видели селяните колко малко злато е останало, поставили втория брат да пази съкровищницата. От страх да не дойде ламята и да го глътне направо със златото и вторият брат взел да изнася поверената му стока и да я крие по разни чуждоземски банки. И добре се справил, защото укрил повече злато от брат си. Затова посрещнал спокойно идването на страховитата ламя, която се появила един ден в селото да си търси своето.

Яла, що яла ламята, и си отишла.

Посърнали лицата на селяните. Тъгувало цялото село. Но всички таяли надежда в последния брат. Най-малкият и най-умният. Той запретнал ръкави. Преброил останалото количество злато и го огласил публично. И захванал всяка седмица да дава пресконференции в кръчмата на селото за движението на златото. Селяните се зарадвали, че този брат не ги мами и още по-упорито започнали да се трудят, за да възстановят загубите. Най-малкият брат бил също доволен от ударния труд на съселяните си.

Когато един ден по-големите братя дали знак на своя по-малък брат, че всичко е уредено, той загребал и последното злато от хазната и телефонирал на ламята, че може да идва.

Ламята била толкова ядосана, че са я измамили, та с един дъх на ноздрите си унищожила селото. Но вместо да седне и да се вайка за изгубената печалба, ламята чисто и просто си намерила друго село.

А тримата братя, ще попитате? Те заживели щастливи в чужбина с фалшиви паспорти и променени физиономии. За всеки случай си имали и охрана. И били на особена почит в тази страна, защото разполагали с твърде много пари. Даже веднъж изпратили снимка на ламята, за да види тя как си я карат бейски, седнали в една яхта по крайбрежието на Средиземно море.



П.П. Ако видите, че към ваше село наближава свирепа ламя, не се страхувайте! Тя ще вземе толкова, колкото да засити глада си. Пазете се повече от тримата братя, защото техният глад няма засищане.

вторник, 24 август 2010 г.

СОФИЯ – КВАРТАЛ НА БРЮКСЕЛ




Добри хора сме ние, българите. Добри и отговорни. И най-важното, умеем да влизаме в положение.

Европа ни затваря реакторите. Ние влизаме в положение.

Европа ни спира еврофондовете. Ние влизаме в положение.

Русия ни затваря газовото кранче. Пак влизаме в положение.

Гърция ни блокира границите. Ние сме отговорни хора. Влизаме в положение.

Ама може да живеем на тъмно, без ток и газ. Нищо! Понасяме отговорно и стоически.

Може да изгорят много фирми, кандидатствали по проектите за европарите. Нищо! Понасяме го отговорно и стоически.

Може цялата икономика да се срине и България да фалира. Нищо! Правителството си знае работата.

Надигаме плахо главица да възроптаем на Европата и на Русията, че не може то така. Отговорни господа застават на трибуната на политическата сцена и заявяват, че може. Още нещо заявяват те. Даже твърдят, че София станала квартал на Брюксел. Въх, пък ний да не знаем!

Какво излиза? Излиза, че колкото по-отговорно си търпим, толкова по-европейци ставаме. Нещо повече! По-европейци от самите европейци сме, щом София е вече квартал на Брюксел. Ами Мадрид все още не е квартал на Брюксел, нито Париж, нито някой друг град. Само нашата мила София е удостоена с тази чест. Знаят еврочиновниците как да се отблагодаряват за отговорно поведение. Сега не се учудвам, че най продаваният зарзават в България е Брюкселското зеле.

Нищо чудно утре в европейският парламент да добавят в менюто на депутатите и кофичка българско кисело мляко. Защото отговорностите трябва да се поделят братски. Дано не се сбием за комисионната. Сигурно няма да е малка.

Междувпрочем, чувате ли мелодията? Да, да, същата! Одата на радостта. На Бетовен. Чува се все по-ясно. Трудно ми е да определя откъде точно идва – от Брюксел ли, от София ли. Но когато хората се радват, какво значение има това. Пък дори да идва от предградието, наречено Факултета.

неделя, 22 август 2010 г.

МИНИАТЮРА








Гражданинът К. пишеше роман, но искаше да скрие някак самоличността си, да остане неизвестен за широката аудитория, но понеже беше и малко суетен, все пак реши да остави някакви знаци за себе си, но така умело законспирирани в текста. И като стигна на последната дума в романа, и като написа и последната буква, реши да се скрие зад нея. Но понеже буквата беше прекалено тясна, а той прекалено широк, коремните му тлъстини се подаваха от двете страни на буквата. Точно това той най-малко искаше да излага на показ, затова се премести зад друга буква. Тя пък се оказа прекалено широка. Нищо не се подаваше навън, което означаваше че нищо не издаваше неговата самоличност и честолюбието му беше накърнено. Скри се зад друга буква. Тя се оказа по ниска от него. Главата му се подаваше иззад буквата като абориген на кокили. Смя се от сърце. На себе си, разбира се. Мушна се зад друга буква. Краката му стърчаха и всички можеха да видят прекрасно, че е бос. Изреди всичките букви от романа си. Все нещо не уйдисваше както трябва. Или само перчемът му се развяваше като знаме от хвърковата чета на Бенковски, или левият джоб надничаше плахо, като срамежлива госпожица, целуната за първи път, или част от мустака му се подаваше като току-що излюпена попова лъжичка, която се мята безпомощно в тинята. Или…Оказа се, че няма подходяща буква, зад която да се скрие, така че да го забелязват все пак и да си казват – абе, това не е ли гражданинът К, който пишеше роман. Затова той реши да смени тактиката. Изтипоса се пред целия си текст, както овчар пред овцете си. И като се видя в огледалото, остана извънредно доволен. Сега остана само една малка подробност – читателите да намерят текста.

събота, 21 август 2010 г.

ЧЕТИВО ЗА КАЛПАВИ РОДИТЕЛИ




В една страна се родило едно атомно електроцентралче. Тъй като се родило без майка, по скоро имало си майка, но тя била толкова зла, че никога не проявила съответното внимание и грижа, то атомното електроцентралче растяло свирепо и необуздано. И колкото повече растяло, толкова по-свирепо и по-необуздано ставало. Като пораснало достатъчно, че да разбира нещата от живота, то започнало да си играе на различни игрички с правителството на страната си. Много обичало да си играе на „сляпа баба”. Играе си то на сляпа баба, гражданите го пазят да не си удари крачето, а властта прави кисели физиономии, че въобще гражданите се занимават с атомното електроцентралче. И току същата тази власт му замахвала с пръст, че ако продължава така, ще го научи тя него. Ама понеже то си мислело, че това е игра, не преставало да играе и да се забавлява. Ходело из стаята сополиво, несресано, непрекъснато дърпало щепселите от контактите и карало всички да го търсят къде се е скрило в тъмното.

Майка му, понеже не разбирало много от деца, вдигнала безпомощно ръце и извикала за по-голяма тежест възпитатели от Европа. Тези възпитатели бързо разбрали какво е детето и за да го вразумят, използвали най-последните си образователно-възпитателни методики и технологии. Ала резултат това не дало. Затова сменили тактиката и започнали да му дърпат ушите. То врещи, те му дърпат ушите, то пак врещи, те пак му дърпат ушите. Народът слушал и се възмущавал, но ония от Европата им обяснявали, че това е задължителен образователен елемент, при който резултатите идват след време. Само дето не казвали след колко време. И продължили да дърпат ушите на детето. Но резултат, естествено нямало.

В един светъл пролетен ден възпитателите вдигнали отчаяни ръце от детето и го върнали на неговите родители с обяснението, че му липсват първите седем години. И че при такива калпазани, дори те са безсилни да сторят каквото и да е.

За да излязат все пак от неловката ситуация, възпитателите заповядали на правителството да закрие училището. Така въпросът с непослушното атомното електроцентралче бил решен кардинално. Така всички били доволни и щастливи, защото никой не обича невъзпитаните деца. Особено когато им липсват първите седем години.

П.П. Подочува се от известно време насам, че се правят опити да се отвори отново училището. Запознати твърдят, че детето е поумняло значително. Въпросът сега е от кой клас да започне обучението. Дали да се върне в първи клас или да продължи, както си е по програма в пети клас. Скоро предстои да разберем.

петък, 20 август 2010 г.

ЗЛОПОЛУЧНА ИСТОРИЯ




Ей, батенка, нали ти казвам, че вече пет часа кибича тук и чакам пътна помощ. Ще ме попиташ какво има. Ще ти кажа. Както съм си карал колата и някой ми е задигнал волана. Как не съм се пребил, не знам. Както виждаш още дишам. Задигнал го е мискининът му с мискинин, и сега кой знае на кой битак ще го продаде за жълти стотинки, пък аз ще въшлясам на тоя път.

Ми то никой не е минал оттук бе, батенка! И както изглежда, няма и да мине скоро. Нещо ми намирисва на бивакуване. Петдесет и кусур години бивакувахме на едно място, мерси! Повече не ща. Я виж там се бръкни за малко тел и един чук, пък аз ще видя какво мога да направя. Ти на българина тел и чук му дай и му гледай сеира. Може и компютър да ти ремонтира. А, като ти казах компютър, та се сетих. Нали знаеш онзи художник от епохата на Ренесанса, Микеланджело. Дето нещо и философ си падал, ама това е друга тема. Пуснали му онзи ден вируса по компютрите. Голяма сеч било. Както си преглеждаш счетоводните баланси и изведнъж – щрак! – и на екрана ти се лепне Микеланджело. Еееей такъв език изплезил! И ни счетоводни баланси, ни памети, ни дъна, ни платки, нищо! Иди, че си оправяй после бакиите. Направо си готов за психиатрията. Те и бая народ прибрали тогава.

Ама това е нищо, батенка. Нищо не е в сравнение с туй да си президент на Ръ Бъ. Ей, тоя младеж Ивчо ни отвори очите бе, батенка. То президентът бил голямо мекере. Ходило му се в Кипър и съветниците му си измолват една визита от кипърска страна, уж на високо държавно ниво, пък то – разходка за собствен кеф. После в Турция, уж визита, пък то да гледа волейбол. После в Узбекистан. Като казах Узбекистан се сетих, че първият ни глава, понеже се знае че е страстен ловец, застрелял един архар там и то в защитена зона, сиреч, в резерват. После излъгал, като казал че не е стрелял, път то си излезе, че баш си е стрелял и че главата на архара е някъде из неговите пернишки вилаети. То едно време другарят Пенчо Кубадински ходеше на сафари в Африка и след това се носеха легенди за неговите ловни подвизи. Сал, другарят Първанов просто продължава традицията, защото традициите са хубаво нещо. Особено когато ти носят кеф и слава. И когато са за сметка на данъкоплатеца.

Нейсе, и това се преживява. Малко ли сме преживели досега. Щом преживяхме зимата, значи всичко можем да преживеем. Такива сме българите, интелигентни, но упорити.

Та и аз сега, какво съм седнал да се тюхкам и да се тормозя вътрешно. Все някой ще мине от тука. Пък и да не мине, пак ще му намерим колая. Ние, българите, батенка, винаги, ама винаги му намираме колая. Ти само ми дай тел и чук и ще видиш!

Страшно нещо са апашите, да знаеш. Да ми задигнат волана без да разбера, тц, тц, тц! Ами ако някой така задигне волана на държавата, то къде отиваме тогава. Ни на ляво може, ни на дясно, само направо. Ами ако улицата отпред е разкопана? То сега всяка втора улица в България е разкопана. Ако не е разкопана, е осеяна с дупки. Заобикаляш ги като австрийски слаломист на Гармишпартенкирхен. Бате Бойко сигурно за това прави ремонти на улиците, защото не може да кара ски. Хак му е. Всички останали сме първокласни скиори.

Ех, батенка, батенка, какъв човек си, да нямаш тел и чук. Ти със сигурност, батенка, не си българин!

четвъртък, 19 август 2010 г.

ПРОИЗВЕДЕНО В БЪЛГАРИЯ




В България са на мода българските стоки. Има такива популярни стоки, за които винаги се е отнасял надписът – „Произведено в България” И с право. Така защитаваме родните производители от западните нашественици. Така поддържаме българската икономика. Така милеем за страната си. Само че понякога, традициите не са това, което са. Под сурдинка се говори, че прочутият „смилянски” бял боб идва от Киргизстан. „Добруджанските” тикви са от Румъния. Известните по цял Балкански полуостров „смолянски” картофи са всъщност македонски. Българският лук пък се оказва с полски произход. Троянските сливи са молдовски. А кюстендилските ябълки, са ябълки, но сръбски. Обичаният в България български чесън се оказва гръцки. Със съмнителен произход са още доматите, краставиците, дините, пъпешите, морковите и каквото още се сетите. Никой търговец няма доброволно да си признае откъде е вкарал стоката. Важното е с големи букви на нея да пише „българско” Комай, единствената родна запазена марка си остава „тюрлюгювеча” Ама за всеки случай, да питаме Турция! Да не обидим нещо комшиите.

сряда, 18 август 2010 г.

БЪЛГАРСКИЯТ ПИСАТЕЛ




Българският писател е известен с това, че пише на български език. Понякога пише и на есперанто. В много редки случаи на друг език.

Българският писател има малка, но креативна аудитория.

Българският писател освен с писането, се занимава и с извънлитературен труд. Защото трябва да храни и семейство.

Българският писател има високо мнение за себе си, и не дотам високо за колегите си.

Българският писател никога не е оценяван по достойнство от литературната критика. Това го прави мнителен към всяка литературна интерпретация. Затова той приема само добрите рецензии, а лошите отхвърля.

Българският писател чете малко, но обича да бъде много четен.

Българският писател никога не е печелил Нобелова награда за литература. Но това е от морални съображения. Все пак мистър Нобел е изобретил динамита. За какъв престиж тогава говорим. Та това е един вид литературна индулгенция. Жалко е, че има писатели, които се подлагат на това унижение заради пари. Мерси! Не щем ний такава награда! Ако ще се дава награда, то по-добре е тя да се дава на името на Гутенберг. Изобретателят на книгопечатането. Само че той не е бил богат като мистър Нобел и не е оставил крупен капитал. Там е нишката, която ги разделя.

Българският писател е беден материално, но духовно богат. За разлика от западните писатели, които са материално богати, но духовно бедни.

Българският писател има талант, но няма характер. Или пие много, или се самоубива.

Българският писател е суетен. Обича наградите. Особено когато награждават него. Когато награждават други, значи журито прави компромис и не оценява по достойнство творбите. На нагласено намирисва, значи. А това е пошло!

Българският писател е конюнктурен. Не пише за това, което иска, а за това, което хората искат.

Не всички български писатели пишат за слава. Някои пишат за Слави. (Трифонов)

Българският писател го четат само българите, освен ако не пише на английски. Затова той мечтае времето, когато англичаните ще изучават задължително български език, за да го четат в оригинал.

Българският писател е като Дон Кихот. Ще продължава да твори, докато има вятърни мелници на хоризонта. Да му мисли Санчо.

понеделник, 16 август 2010 г.

СТРЕЛБА ДО ПОИСКВАНЕ




У нас се стреля. Господи, колко се стреля! Стреля се под път и над път. Като в американски екшън. Стреля се за забавление, стреля се на сериозно. Стреля се неочаквано от засада, стреля се открито, посред бял ден. Според някои, България приличала на разграден двор. Може и така да е, но по-добре би било да се каже, че прилича на разградено стрелбище. Стрелбище, в което няма почивен ден, няма и правила. Стрелбата е станала неотделима част от битието ни. Когато чуе наблизо изстрели или хвърлена от балкона пиратка, българинът просто маха с ръка пред себе си, като да пъди някоя муха, и отминава невъзмутимо нататък.

Ако стрелбата беше модно увлечение, лесно! Един ден ще спре от само себе си. Така както отшумяват всички модни тенденции с времето си. Както отшумяха чарлстона и ламбадата, широките крачоли и бомбетата, жартиерите и целите бански.

Знаете ли какво би станало, ако ерата на стрелбата отмине. Ще стане едно такова тихо, едно скучно, едно вяло, едно тъпо, сиво и безинтересно. Но безопасно. Ушите ни ще пищят от тишина. Няма да има криминални сводки във вестниците. Радиата и телевизиите няма да ни занимават с разните му там мутри и банди, защото векът на стрелбата е приключил. Вече не е модерно да се стреля. Дори с детски пистолет. Дори с тапа от шампанско. Ще си лежи вечер гражданинът у дома, ленив и спокоен, потопен в тишина. Няма преди лягане да си поставя тампони в ушите. Няма да се тъпче с успокоителни. Ще седи на масата в кварталната кръчма и ще пие гроздова с мезе от кисели краставички, без да се оглежда свирепо и страхливо наоколо, че могат да го гръмнат отнякъде. Ще ходи до банката без охрана. Ще гледа с умиление вечер по телевизията любимия си сапунен сериал и ще си повтаря колко прекрасен е този свят. Ще аплодира решенията на политическите лидери и на всички избори ще гласува по съвест.

Да, ама не!

У нас стрелците са поставени на пиедестал. Издигнати са един вид в култ. Недосегаеми са. А си гъкнал, може да те гръмнат. Затова трепериш от страх вечер и преди лягане пиеш една шепа успокоителни. И за да отприщиш грозните фантазии на въображението, пускаш телевизора и гледаш дълго и тъпо някой сериал, в който се стреля. Стреля се, убива се и се лее много кръв. После заспиваш трудно, сънуваш кошмари как някой те гони и стреля по тебе и като се събудиш целия мокър, уплашено проверяваш дали това, което тече от теб не е кръв.

И още нещо проверяваш. Дали пистолетът ти е под възглавницата. Защото може да ти потрябва.

събота, 14 август 2010 г.

ПРИКАЗКА




В една страна се родило едно коте-диктатор. Всички се страхували от него. Мустачките му били малки, защото и то било малко, но стърчали смешно. Всички му се присмивали, но тайно. Страхували се да не го ядосат, защото тогава ставало люто като черен пипер в пилешка супа.

Един ден котето-диктатор събрало около себе си всички котки и им казало, че има идея как да промени света. Да го направи по-хубав. За тази цел трябвало да се премахнат мишките. Те били истинска напаст и дърпали света назад. Криели се в миши дупки и дума не давали да се обели дума за нов ред.

Котето-диктатор хванало една мишка и я изяло. Пред всички. Така показало на останалите какво трябва да правят. Защото котките до този момент не знаели, че мишките стават за ядене. Те се хранели само с мляко и хляб.

Така котките започнали да ядат мишки. До деня, в който изяли всички мишки. Тогава котето-диктатор събрало всички котки на съвещание. Какво да правят, след като няма вече мишки. И решили. За да не забравят никога ловните си навици, започнали да произвеждат изкуствени мишки.

С развитието на технологиите мишките ставали все по.силни и все по-многобройни. Един ден се осъзнали като сила и се събрали на конгрес. Най-умната мишка станала и заявила, че има идея как да промени света. Да го направи по-хубав. За целта трябвало да се премахнат котките. Те били истинска напаст и дърпали света назад.

Тогава мишките скочили и унищожили всички котки. Но животът без съпротива е безинтересен, затова решили да създадат изкуствени котки, за да има с кого да воюват.

Днес ако видите на улицата котка или мишка, да имате предвид, че те не са истински и отдавна не мислят как да направят този свят по-хубав и щастлив. А мислят единствено за това, как да победят противника.

сряда, 11 август 2010 г.

КРАДЦИ НА ЧЕСТТА



Чета последните новини и не мога да повярвам. В австралийският град Аделаида крадци откраднали фонтан. Недейте така бе, хора! Аз разбирам да кажете в Асеновград или в Чирпан, ама в Аделаида. Това е шокиращо! Такова нещо местен човек не може да направи. Трябва да е чужденец. А познайте от един път от каква народност трябва да е чужденецът-крадец. Българин, разбира се! Щото да откраднат цял фонтан, си е направо изкуство. Явно апашите са завършили висшата тарашка школа във Факултето или в Столипеново. Ама освен това трябва да са изкарали и преквалификация при цар Киро. Или цар Сакскобургготски. Щото той краде, ама на едро. Цели гори прибира, и дворци. Майсторска класа си е той. Заквасен е в Мадридската школа.

Ама не ни е думата за царя. Цар далеко…е казал народът. Думата ни е за фонтана. И като са го откраднали този фонтан, къде ще го занесат после. За вторични суровини навярно, защото за крадците интерес представлявала металната част. Златна ли е била, сребърна ли е била, не се уточнява. Ако е така, значи и там има циганска махала. Не ми се вярва да го върнат в завода за преработка на метални конструкции. Горките аделаидци. Никак не им завиждам. Утре може електрически стълб да им откраднат. Пък що да не кажем, цялата електроцентрала. Въх!

При нас поне такива работи не стават. Тук се краде на дребно. Гепи портфейла и бяга. Толкова се учи в килийното училище по джебчийство. Щото повечето са на ниво първи клас. Ако някой изкара втори клас, него го спрягат за ромски лидер. А който стигне до трети клас – влиза в кандидат-депутатската листа на Евророма. Като депутат трябва да крадеш изкусно. Пише го в циганския устав. С апломб и вдъхновение. Но така, че никой да не разбере. Сега ще попитате какво може да краде един кандидат-депутат. Как какво! Гласове. Болеста на новата ни демокрация. Като открадне той сто хиляди гласа, иди че го стигай после. И вместо да влезе в затвора за кражба, той влиза в парламента. Ей затова викам аз на тая демокрация циганска демокрация. Вместо да вървим напред, ние вървим назад.

Всеки ден гледаме по телевизията сериала „Полицейска акция”.Защото и това е вид кражба. Обществена. Крадат на нормалните хора от времето, дето могат да го уплътнят другаде. То „Недосегаемите” ли не беше, „Килърите” ли не беше. „Телефонистите” ли не беше. Нам си кво си! И по законите на всеки сериал все свършва на най-интересното. Щото трябва да гледаш и следващия епизод. Иначе не става. Загуби ли се интереса, край с държавата. Засега успешно върви сериала „Министри в ареста”, но хората искат да гледат следващия сериал „Министри зад решетките” Да, ама не, както казваше един известен журналист.

Има ли у нас депутат дето да не краде. Няма! Щото депутатите знаят как да крадат честно. Или как да крадат с чест. Никой провинен министър не си е признал, че е крал. Всеки слага ръка на сърцето и хаката-мъката, за благото на държавата го правих. Сакън! Честен кръст. Един лев държавен не съм взел. Чист съм като момина сълза. После съдът ги оправдава. И наште наистина се оказват честни като девственици.

Ако погледнем през специалните хорски очила, ще видим, че и съдът краде. Например тринайста и четиринайста заплата и куп други привилегийки. Но може ли някой да му каже нещо на съда. А си застанал срещу съда – а си се намерил в него. С осъдително присъда. Без право на обжалване.

Затова не я разбирам аз тая демокрация. Явно не съм за тази държава. Ама къде другаде да отиде. Тъкмо си мислех да емигрирам в Австралия, но тази новина за откраднатия фонтан ме стресира. Защото излиза, че и там е същото. Май ще е по-добре да отида в ЮАР. Каквото имаше да се краде се окраде по време на световното по футбол. Сега освен едни китайски вувузели нищо друго не е останало за крадене. Тъй ще е!

вторник, 10 август 2010 г.

ОБРЪЧИ




Зевзеците в кварталната градинка гледат как покрай тях с нежна стъпка минава Доги Пуяка и току му подвиква някой.

- Ей, Доги, къде си понесъл тези обръчи бе, човече! Да не си решил да откриваш ансамбъл по художествена гимнастика?

Доги се чеше, където не го сърби, па им отвърне.

- На едни приятели ги нося. Лекарите им предписаха отслабване чрез въртене на обръч. Имам едни излишни у нас и ще им услужа. Мога и на вас да намеря. – подхилва се Доги. – Ама като ви гледам, бая въртене ще падне.

- Аааа, ние сме по лентите – отвръща му бай Жеко, бивш тракторист – Обръчите са за жените. На нас ни дай ти ленти и гледай кво съчетание ще ти изджасаме. – и се усмихва под мустак

- Издигаш ми се в очите бе, Доги! – иронизира го бай Стамен – Аз си мислех че вие, мутрите, само бухалки можете да въртите. Ама това с обръчите, ехееей – е нещо като висш пилотаж!

- И сега какво? – задява се бай Марин – Чуваме, че щели да ти конфискуват землянките по морето, а? Щото си прекалил с прането. Ей, виж нас, ние вече не се перем и пак сме си добре. За единия хляб да има, стига ни. Не ламтим за много. Ама с тоя бюджет май и за един хляб няма да има.

- Много неща се приказват за мен – срязва ги Доги – ама всички са неверни. Землянките ми не са на мое име, така че не могат да ми ги конфискуват, дори да искат. Всичките ми имоти са така старателно скрити, че и аз вече забравям къде са. Ама това си е риска на професията. Вие имате по едно мизерно имотче и си го стискате като мухлясал хляб. Това вашето живот ли е или вегетиране. По добре да се гръмнете.

- Я не се заяждай! – отвръща му бай Жеко – Нали за да се гръмнем, ни трябва пистолет. Ами откъде да ти намерим таквоз нещо. Дай един пищов на заем и може да опитаме.

- Всяка жаба да си знае гьола! – дълбокоумно заключава мутрата. – Вие си гледайте вегетацията, ние ще си гледаме живота. Щото ако нас ни няма, кой ще ви пази от държавата. Храната скъпа, лекарствата скъпи, тока скъп, само пенсийките ви са евтини. Нали затова се борим срещу държавата. Да спре да обира бедния човек. Да има справедливост. Да има…

- За каква справедливост говориш Доги. – не се съгласява бай Жеко. – Ако загубим и държавата, край с нас. Вие ли ще ни гледате? За вас думата държава е мръсна дума, ама само нея си имаме. Е, щом трябва, ще караме известно време на постна пица, но все ще се оправим някак. Ти пица ял ли си някога през живота си.

- Не – признава си Доги.

- Ето защо не можеш да говориш за справедливост. Държавата иска социално равенство за всички, а вие го изопачавате в социално равенство между олигарсите. Вашата държава не е нашата държава. Ай, остани си със здраве!

- Държавата не ви мисли доброто, ама не мога да ви убедя. Нали съм завършил само осми клас. – и с дясната ръка Доги си оправя вратовръзката. - Добре го каза за здравето. Само здраве искам, друго всичко си имам – маха им с ръка и продължава с обръчите по пътя си.

- Не те ли е страх, че утре могат да те проверят за тези обръчи? – съвсем сериозно се обръща към него Тодор, застрахователният агент. – От къде ги имаш, защо ги имаш, кой ги употребява, колко печелиш от тях? Знаеш, че сега проверяват всички, които имат обръчи.

- Защо да ме е страх! – сбръчква ниско чело Доги. – Имам си документи за тях. Фактура, разрешително за ползване, срок на годност. Всичко. Не могат с пръстче да ме пипнат!

Гледат старците подир отдалечаващата се мутра и цъкат с език.

- Какво време дойде, а! Да тормозят хората за едни нищо и никакви обръчи. Вместо да проверяват измамниците.

вторник, 3 август 2010 г.

ТЕ СИ ИДВАТ




Те си идват. Чухте ли новината. Министър Цветанов ще ги прибира. От Франция. Нека да им организираме едно незабравимо посрещане. Те го заслужават. С цветя и тъпани, с кларнети и кючеци. Те доказаха на цяла Европа, че никой не е в състояние да се справи с тях. Само ние, понеже и девизът ни е такъв – „Ние можем” Нашата държава, в лицето на вожда и учителя на нацията, во главе с подчинените му министри, се държат на висотата на своето положение, като знаят че няма проблем, който може да им се опре. При тях няма няма!

Такива хубави места за живеене са им приготвили. Няма европейска инстанция, която да не ни похвали за това. В Пловдив например, циганското гето, пардон, градче, е точно срещу КАТ. Къщурките чудни – шарени, красиви, като хотелски комплекс. Поради тази близост, патрулките често осъмват коя без гуми, коя без фарове, на една даже и бяха задигнали волана. Но оплачат ли се служителите на някой, веднага ревват десетки неправителствени организации, защитници на интересите на малцинствата, и те млъкваме тутакси, почервенели от срам. Защото ромите са със специален статут у нас. Не плащат ток, не плащат вода, не плащат данъци, нищо не плащат. Те са поставени в графата – вип лица. На тях им е позволено всичко, заради което те не правят нищо.

Много се бяхме затъжили по едно време, че те изоставиха градчето си и тръгнаха да търсят щастието си другаде. Като че ли не ни харесаха. Обидно даже ни беше. Полицаите бяха взели да линеят, да слабеят, няма радост на лицата им. Никой не закача автомобилите, никой не краде, никой не подава сигнал до тях за някакво произшествие. Това негативно явление взе да се отразява на трудовата им дисциплина. Служителите станаха лениви и мързеливи. Не изпълняваха акуратно задълженията си. Ако ги погледне човек отстрани, направо го избива на плач. Ето, сълзи ми потекоха! Цял порой. Е, не като този в Съединение, но подобен.

Но сега, при тази новина, сърцето ми подскача като на заек, гонен от куршум. Те пак се завръщат. Разбрали, че без нас са загубени. Връщат се, натрупали вече и европейски опит по трудова дисциплина и оползотворяване на вторични суровини. Настроението сред полицейските служители отново ще се повиши, ще изчезне апатията и скуката. Ще се върне радостта и творческото вдъхновение. Психоклиматът в полицията значително ще се подобри. Благодарение на правителството.

Затова искам да ги посрещнем както подобава. С хляб и сол. С цветя и тъпани. Какво от това, че другите държави не ги искат. Те просто не могат да ги разберат. Липсва им въображението, което имат нашите управници. Иска се далновидност и политическа зрялост, за да проумееш, че този народ без ромите е загубен. Навремето колегата Йовков възкликна – „Какво е селото без Албена!” Днес аз искам да извикам силно същото – „Какво е държавата без ромите!” Нищо не е!

Затова, браво на Цецо! Наше момче излезе, харно момче! Само дано в суматохата по посрещането не стане някакъв инцидент, и не пострада някой невинен ром, защото тогава със сигурност опозицията ще му поиска оставката. Което ще е жалко, разбира се, и несправедливо!

понеделник, 2 август 2010 г.

РАВНОСМЕТКИ






Една година управление на ГЕРБ.

Време за равносметки. Макар и без особена статистическа стойност.

Време, което спокойно можем да наречем "Време да се живее и време да се мре"

Една година, в която „И сам войнът е войн” бранеше упорито националните ценности. И като истински „Железен човек” държеше нещата изкъсо и под контрол. А когато трябваше да се действа смело и своевременно, както при случая с Лъчо Мозъка, влизаше в ролята на същински „Терминатор” 1, 2, 3, 4, взети заедно.

Това, с което може да се охарактеризира едногодишното управление на Герб може да се заключи в следното – „И справедливост за всички”

Дилемата, характерна за предишното управление като „Мисията невъзможна” се трансформира сега в „Баш майсторът”, с лека модификация „По мой начин”

Министерството на вътрешните работи се утвърди като национална институция с кодовото име „Въоръжени и опасни”

Нацията реанимира в „Спешно отделение” в очакване на „Един пробит долар”,

заложен тържествено в новия бюджет. Това предизвика масови вълнения в страната, но „На бой отиват само старците”

В бизнеса все още отекват „Вторични трусове”, вследствие на неизпълнени ангажименти към него, но той остава в очакване на „Развръзката”

Обществото е обхванато от „Първичен инстинкт”, което не помага особено да се напълни държавната хазна, но реформите могат да се преодолеят само със „Смело сърце” В противен случай ни очаква „Ад под небето”

Прогнозите за постъпили чуждестранни пари не са оптимистични. Говори се под сурдинка за „Внезапно изчезване” на едни от големите инвеститори у нас, което може да доведе спешно до „Преброяване на дивите зайци”и тези, които не са си свършили работата ще усетят „Ужилването” на правителството.

Все още се надяваме на „Американски прелести”, за да вървим в крак с големите европейски държави. Макар че и при тях „На западния фронт нищо ново” Единственото, което могат да ни предложа е „Шум на пари”, заради който се играят много „Мръсни игри”.

Но сега депутатите са „С деца на море” или пък са се отдали на „Секс, наркотици и рокендрол.”, а останалите сме в поза „Мълчанието на агнетата”

Все пак настроението и оптимизмът остават „До последен дъх” затова с ръка на сърцето можем да направим „Жест на добра воля” към правителството като оставаме в очакване на „Големите надежди”

Защото „Денят не си личи по заранта”

неделя, 1 август 2010 г.

РАЗХОДКА ИЗ ЯГОДОВИТЕ ПОЛЕТА



Едно хубаво време се е ухилило навън. Едно гъделичкащо слънце. Излизам на терасата да се порадвам на свежия утринен въздух и какво мислите, че виждам. Сигурно си мислите, че ми е изчезнала колата. Или че хубавата ми комшийка прави гимнастика само по сутиен. Не и не! Виждам камшията, бай Спиро, нарамил раница и пердаши нанякъде.

- Ей, Спиро! – викам му – Накъде така в неделя?

- За гъби, как къде! – вика ми. – Ако пък няма гъби, диви ягоди ще бера. Ако и диви ягоди няма, поне един трекинг ще си направя.

- А сега, де! – чеша се зад ухото. – Тренинг съм чувал, ама какво ще рече туй трекинг.

- Кажи го дълго ходене и няма да сгрешиш. – маха с ръка Спиро и продължава напред.

- Спиро! – викам му – И аз ще дойда с теб. За компания. И заради трекинга.

Речено-сторено.

Гъби нямаше много, щото не беше валяло дъжд. Но виж, диви ягоди, намерихме доста. Цяло поле. И тъкмо да тръгваме, доволни от реколтата, когато зад нас изрева мечка. Истинска кафява мечка. Тя изрева тъй изненадващо, че ние замръзнахме. Бре, ами сега. Споглеждаме се и като глухонемите се питаме какво ще правим. А мечката не се бои от нас. Стои си на няколко метра разстояние и реве като заклана.

Изведнъж се сещам, че съм чул онзи ден по телевизора какво трябва да се прави в такава ситуация. Еколозите казваха, че на мечката трябва да се говори – продължително и монотонно. И тогава започнах. „Много те моля, мечко, ти сигурно имаш пълно право да се сърдиш, че навлизаме в твоя територия, но Асен не ли човек. И Асен човек. И той иска да опита от дивите ягоди и да си прави трекинга из тия гори. И той иска да диша чист въздух и да си хапва барбекю. И той има деца като тебе и бабичка като тебе. Даже моята бабичка лежи на легло. Има атеросклероза и очила десет диоптъра. Всяка вечер пие хапчета за сън и за високо кръвно налягане. Питаш ли ме какво ми е на душичката. Гори, ей тук, под лъжичката. Гори като кебапче на жар. Ние сега си разбрахме грешката и ако трябва ще си платим. Ето, нося салам, оставям ти го да го опиташ. Хареса ли ти ще ти нося още. Вярвай ми. Само ни пусни сега да си ходим по живо по здраво!”

Изглежда няма да съм говорил много монотонно, защото мечката не се маха. И тогава чух бай Спиро да пее. „Хубава си моя горо”. След първоначалното недоумение се включих и аз. Той пее бас, аз баритон. Не помогна. Даже мечката се настани на земята, сякаш реши да изслуша целия ни репертоар. После изпяхме „Велик е нашият войник”, но изглежда и прозвуча твърде войнствено, защото взе да ръмжи страшно. След нея започнахме „Тих бял Дунав”, но понеже и двамата не я знаехме докрая, бързо я свършихме. Едва когато изпяхме „Мила Родино, ти си земен рай”, мечката се изправи, отдаде ни чест и се отдалечи.

Викам на Спиро после.

- Абе, Спиро, ти знаеш ли, че в раницата си имам спрей „Антимецанин” и в паниката си съвсем забравих за него. Ама че съм и аз…!

А Спиро се прави на тежкар. Нали вече заплахата е отминала и вика.

- Остави го ти спрея за ахмаците! Другият път ще и изпеем „Калашников, калашников”. Ще видиш тогава как ще замята пети от бяг.