събота, 27 ноември 2010 г.

АТАКА ПО КРИЗАТА






- Трябва да ударим Кризата!– каза строго премиерът и измести вляво брадичката си по посока на вътрешния министър. - Мисля, че ни създаде достатъчно проблеми и е време да и сложим точката! Какво ще кажеш, Цветанов?

- Напълно съм съгласен с вас, г-н Премиер! – отвърна жертвоготовно вътрешният министър.- Спецотрядът е заел позиция и чака сигнал за действие.

- А кой трябва да го даде тоя сигнал, Цветанов? Не те ли поставих толкова нависоко, за да се научиш да даваш сигнали. Ти докато го дадеш сигнала и кризата току-виж, подвила опашка и изчезнала.

- Във ваше присъствие – почва да чупи пръсти вътрешният министър. – не е редно аз да давам сигнал. Надявам се вие лично да дадете старт на операцията. Все пак рейтингът ви е най-висок.

- Нищо не можете без мен вие! – оглежда с едно око фронтовата линия премиерът, а с другото вътрешния министър – Скоро ще поискате и жените ви…такова…да обслужвам. Аз да не съм слънце, че да огрявам навсякъде? Виж, за рейтинга не си прав. Тези 400 000 евро ме удариха по рейтинга. Това най-малко съм го очаквал от мутрите. Имам чувството, че с това те лобират за президента. Трябва да се допитам до врачката си. Извикай ми я тук, или, чакай, прати правителствения самолет да ми я докара. Пратих я в Зимбабве да обменя опит с племенните оракули. Дано не се забърка с някоя черна магия!

- Едва ли моментът е подходящ сега точно да я викате, г-н Премиер. Виждате, че целият наличен състав на Отдела за борба с организираната престъпност е заел позиция и чака вашия сигнал.

- Този път си прав, струва ми се. А имаме ли внедрен агент на територията на врага?

- От една седмица е вътре и дава най-точни сведения за движението на противниковия състав.

- Пуснахте ли хеликоптерите да огледат отгоре?

- И това направихме. Кризата напредва с пасивна инерция и сега е удобен момент да я ударим. Още повече, че и сапьорите са готови да отрежат пътя й назад.

- А пусна ли данъчните да я проверят за конфликт на интереси.

- Чиста е като Ахмет Доган за Цанков камък.

- Значи нищо друго не ни остава, освен да приложим силата на закона.

- Искате да кажете – силата на оръжието, защото със закона пробвахме и не се получи.

- Така де, въпросът е да приложим сила, пък каква точно, няма значение. А какъв беше сигналът, че го забравих?

- SOS, г-н Премиер.

- Как така, това не е ли сигнал за помощ! Абе, Цветанов, не съм те сложил тука да се излагаш като кифладжия. Ние ще се предаваме ли или ще атакуваме!

- Ще атакуваме, г-н Премиер!

- Е, ами тогава какъв е тоя сигнал SOS?

- Всъщност, точно тук е уловката, г-н Премиер. Сигналът SOS идва все едно от врага и ние като добри самаряни бързаме да му се притечем на помощ.

- Аааа, ясно! Много умно, Цветанов. Знаех си аз, че от село Шума глупави хора не излизат. Виж, ако беше от Шумен, можеше да станеш като Тодор Колев, да разсмиваш нацията. Е, хайде, от мен да мине, давам сигнала.

- Атакаааа! – извика вътрешния министър след подадения от премиера сигнал.

Изведнъж всички храсти се превърнаха в добре подредена и маскирана бойна дружина, която с мощен вик се хвърли в атака срещу нищо неподозиращия противник.

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

ФРИЗУРА






- Нинче, видя ли му прическата!

- Невероятен е. Пострижката му е малко тип хевиметъл, с лек уклон към рап.

- Аз го постригах. Взех я от едно модно списание.

- Ти си невероятна. Някой ден ще ти се оставя в ръцете.

- Знаеш, че обичам да експериментирам.

- Точно за това.

- Мислиш ли, че бритонът му стои добре?

- Нямам чак такова въображение.

- Е, оставих му къдриците зад ушите. Нали му отиват?

- Определено къдравото му отива. Като от заглавна корица на плейбой е.

- А би ли ми помогнала да му обера врата?

- И още питаш.

- Джони, подай вратлето, миличък! Знам, че обичаш да те постригвам!

- Нали няма да ме ухапе.

- Как не те е срам! Някога да те е хапал?

- Не.

- Пуделите не хапят, мила. Запомни го от мен!

сряда, 17 ноември 2010 г.

РАЗДВОЯВАНЕ




Понякога изпадам в странно състояние. Твърде неопределено, за да му се даде точна дефиниция и твърде категорично, за да не му обърна нужното внимание. А то е, че живея между съня, а сънувам между живота. Може да се каже и по друг начин. Едновременно сънувам и живея. Като две ярко противоположни състояния, които протичат успоредно в мен. Но на определени интервали от време разменят местата си. В такава ситуация ми е трудно да преценя повече сънувам или повече живея. Кое е действително, кое е нереално. Или всичко е някаква смес и от двете. Ако не можете да намерите ред в хаоса, сигурно разбирате положението, в което съм изпаднал. Ако аз съм вторичен продукт на първична сила, то намирам за логично да нарека сънят вторичен продукт на живота. Но понякога той дотолкова обзема битието ми, и имам чувството в такива мигове, че животът е вторичен продукт на съня. Може би ви обърках. Всъщност, и аз сам се обърках. Оплетох се в паяжините на аналитизма и сега вися безпомощно като уловена муха на кукичката на рибаря. Струва ми се, че виждам съвсем реално рибата, която ме приближава и се опитвам да извикам, но от устата ми не излиза звук. Ням съм. Тя се приближава, отваря огромната си уста и …Толкова е тъмно. До ушите ми достига шум на течаща вода, като от водопад, но в далечината. Някакво глухо боботене и като че ли удар на весла. Бавно очите ми привикват с тъмнината и започвам да различавам отделни елементи. От някъде влиза процеп светлина. Затънал сам във някаква гадост, която смърди на риба. Какво казах? Риба ли! Сега си спомням. Та аз съм в корема на рибата. Спомням си отворената паст и как потънах в нещо тъмно и страшно. Значи не сънувам. Или това е сън и сега ще се събудя. Тръгвам по посока на светлия процеп. Виждам как нещо се вдига и спуска като гилотина. И усещам огромното количество вода, което ме повлича навътре. Там, където съм бил досега. Значи това е устата на рибата. Пробивам си път отново и се опитвам да разбера интервалите на отваряне и затваряне на устата. Пет секунди отворена, пет – затворена. Трябва да опитам да се измъкна. Напрягам сили и заемам стратегическа позиция. Тъкмо понечвам да се хвърля и виждам…о, ужас!...о, ужас!... една огромна черна паст да връхлита отгоре ми. Усещам силен тилен удар, блъскане по едното рамо, после по другото и отново непрогледен мрак. Трудно се съвземам. Опитвам се да си спомня какво беше това. Много ми е познато като състояние. Ами, да…точно, така излиза. Друга риба е глътнала моята риба. Веднъж вече преживях подобно нещо. Сега съм в двоен капан. Лошото е, че моята риба не диша. Няма индикации, че е жива. Ако не се съживи, аз си оставам в нея. Смъртоносен капан. Ако сънувам всичко това, сега е време да се събудя. Но не се събуждам. Значи е истина. Смътно чувам някакъв далечен шум. Тръгвам с пълзене по посока на шума. Почти свиквам с тъмнината, за да видя, че моята риба е с полуотворена уста. Трябва да използвам момента. Изглежда инстинкта за самосъхранение я кара да диша едва доловимо. Промъквам се с усилие, защото съм дебел и тялото се промушва трудно. В другия корем е по-уютно. Тук бих изкарал и една седмица. Стига да има какво да ям. Защото вече усещам глад. Рибата също е гладна, защото бухва в корема си водорасли, малки рибки, миди, рачета и какво ли още не. Следя за интервалите на отваряне и затваряне. Промъквам се покрай цял пасаж от жълтоперки и се вторачвам в спасителната светлина навън. Готов съм през следващото вдишване да изскоча. О, не..! Пак ли?...Ужас!... Всичко се повтаря отначало. Отново една огромна паст приближава и всичко замира в тъмнина. Нямам сили да се изправя. Боли ме всичко. Крака, ръце, тяло. Липсват ми съпротивителни сили. Предавам се. От това място не мога да изляза. Точно тук ме удря някой. Събуждам се. Жена ми е надвесена над мен. Нещо съм бълнувал. Казва ми, че станала някаква авария в енергото и вече цял час спират и пускат тока. На определени интервали. Казва че рибите, които съм хванал на язовира са изскочили от ваната и сега ги гони из стаите. Но в тъмното не може да ги намери всичките. Един шаран все още се губи. Успокоявам я, че знам къде е и ставам да и помагам. Само едно не мога да разбера – как съм попаднал в този апартамент и коя е тази, която ме гледа от ъгъла на стаята и си отваря и затваря устата на определени интервали. Дано да заспя отново.
ХЛЯБ И ЗРЕЛИЩА




Какво са се хванали всички за тая пуста криза. Тя не ни е виновна за нищо. Ние сме си виновни, че се занимаваме с нея и й правим непрекъснато пиар. Още старите римляни са го измислили. Това, което му трябва на народа, е зрелища – Сървайвър, Биг Брадър, Байландо, Майландо и така нататък.

Най-гледаемо е зрелището, наречено български футбол. Колко възходи и колко падения сме преживявали покрай него. Колко усмивки и колко разочарования. Кой ли не се е захващал с него, кой ли не го е оправял. Защото у нас всеки си мисли, че разбира от футбол. И греши. За него трябва национална стратегия и политическа воля. Той трябва да залегне в програмата 2020 на правителството и да се наблюдава с особено внимание по начина, по който се наблюдават европейските фондове у нас. Ще видите тогава как нацията ще се обедини, въпреки партийните централи. Защото футболът е майка на обединението и баща на сплотяването.

Хубаво е, че министър-председателят играе футбол. За него е най-лесно да събере министрите си и да ги вкара на терена, като ги постави на подходящите за тях позиции. На вратата министър Цветанов. Той е по хващанията. Щом може да хваща престъпниците, значи и топката може да хваща. И не само да я хваща, но и да я праща на прокуратурата. Номер две ще е за социалният министър. Той умее да парира ударите на общественото недоволство. Пасовете, които прави, са винаги в перспектива поне за няколко години напред. С влизането си в играта, той ще се опита да определи подходящата възраст за пенсиониране на футболистите и ако прецени, че могат да играят до 67 години със сигурност ще промени законодателството в тази посока. Защото всички знаем какви са приходите на футболистите и как би се отразило това на хазната. Номер три е министърът на околната среда и водите. Той (в случая тя) има предимство, че ако се яви по минижуп, със сигурност ще разсейва противниковите футболисти и ще може да предотврати всяко опасно центриране в нашето наказателно поле. В средата на терена стоят министърът без портфийл и министърът на културата. И двамата не си падат много по бягането, но за сметка на това ще захранват нападението с пикантни пасове и ще повдигат самочувствието в отбора с патриотични песни. В нападение виждам министъра на икономиката, заедно с министъра на физическото възпитание и спорта като ляво и дясно крило. И двамата са млади, бързи и амбициозни. Ще създават големи главоболия на противниковата защита. Естествено като централен нападател ще играе министър-председателят. Той е висок, стабилен, масивен. Бил е охрана и знае как да пази топката. Умее да играе еднакво добре както с краката, има черен пояс по карате, така и с главата, доктор е по икономика. Доказал се е в не един и два мача, макар и благотворителни. Каже ли победа, значи победа. Действа на противниците си хипнотизиращо, което е всъщност и скритото оръжие на отбора. Ще ми се финансовият министър да играе с номер десет, но като знаем колко е стиснат, как прави икономии от всяко нещо, едва ли ще дава достатъчно пасове на съотборниците си. Най-много на всеки пас да наложи ДДС, което после трябва да се приспада от головата разлика. По добре е той да е резерва. Да стои на пейката и да чака някой да се контузи. Министърът на европейските въпроси ще играе зад министър-председателя със слушалки, скрити в ушите. Защото ако от Европейският съюз кажат атака от ляво, значи от ляво. Ако кажат – от дясно, значи от дясно. Ако кажат забавяне на темпото, значи забавяне. Здравният министър трябва да е задължително резерва, за да е готов винаги при нужда да оказва първа помощ на контузени министри.

Мисля, че по-голямо зрелище от това никой не може да предложи. Сигурен съм, че националният стадион ще се пръска по шевовете. Заслужава си да го видим, нали?

сряда, 10 ноември 2010 г.

ПАУЛ СИ ОТИДЕ




Ай, че работа, значи!

Октоподът Паул, великият магистър на лотарията, гуруто на прорицателите, морското чудовище-гений, дето познаваше мачовете от световното първенство по футбол, най ненадейно вирнало петалата, пардон, пипалата. „Кофти, майна!” - би казал пловдивският кмет. „Стига, бе, бате!” – би извикал Ники Кънчев. „Къф е тоя, няма никакви задръжки!” – би ревнала Ивана. Но кой каквото ще да казва, Паул си отиде като знаменитост. Позна осем резултата от Мондиал 2010 и донесе печалба на хиляди запалянковци, които се довериха на способностите му. Е, потопи Германия в траур, но никой пророк не е приет в родината си.

Затова пък са основателни съмненията за неговото преждевременно физическо ликвидиране. Въпросът е кой би имал полза от това? Един твърдят, че е убит от Осама Бен Ладен, открил на американските тайни служби къде е скривалището му. Други шушукат, че това е работа на самото немско правителство, во главе с Анхела Меркел, която заповядала де се екзекутира мекотелото веднага след злополучния мач на Германия срещу Испания, което впоследствие било заменено от негов двойник, за да не се разбере измамата. Други виждат дългата ръка на могъщата КГБ, която разбрала от достоверен източник, че октоподът е пророкувал като секретна информация скорошен край на руската газова инвазия в Европа, което разбира се, не бивало да допуснат да стигне до медиите.

Според други, Паул е извънземно, изпратено тук на Земята да разузнава живота и нравите на хората, в частност, да научи и извънземните на футбол, защото били пощурели по него, като гледали преките предавания от ЮАР.

Ако питате мен, всичко това са шменти-капели!

Аз знам истинската причина за смъртта на знаменития октопод. Интересно защо никой не вижда или поне не предполага „българската следа” във връзка с този случай. А тя е очевадна. От няколко месеца в българското общество тече операция с кодовото име „Октопод”. Залавят се престъпни босове, разчистват се политически сметки, обществеността се държи в напрежение. Кой кого ще победи – мафията или държавата. Казвам ви го в прав текст. Паул всеки ден се информираше как върви операция „Октопод”, докъде са разплетени нещата и кои са задържаните лица. Има ли внесени обвинителни актове и кои са съдиите, които разглеждат делата. И много се радваше, че операцията върви успешно и че има сериозен напредък по задържането на виновните и някои от тях получават справедливи присъди. Особено се зарадва, когато задържаха т.н глава на Октопода. То беше изключително морално мекотело и не искаше името му да се замесва с нечистоплътни сделки и задкулисни интриги. „Октопод – това звучи честно!” го чуваха да казва често. Твърдеше, че политиката може да се играе като футбола – по правилата. И всичко беше наред с него до момента, в който пуснаха от ареста Алексей Петров. Това беше голям удар за него. Мисля си и съм убеден, че това го уби. Лично се почувства омърсен и за да не тежи тази гадост върху него, сам посегна на живота си. Да, точно така, самоуби се, заради едната чест. Защото той може да е животно, но кой е казал, че животните нямат достойнство.

Чувам, щели да му издигат паметник в Оберхаузен. Щели да съчиняват опера за него, щели да му слагат портретите навсякъде из града. Суета на суетите, всичко е суета, е казал някога Соломон. Животът опровергава всяка саможертва. А може би греша? Може би не се е самоубил. Може би Яне Янев ще ни каже от какво е починал октопода…Паул.

Да го попитаме, а!

събота, 6 ноември 2010 г.

ДВУЛИКИЯТ ЯНУС




Напоследък забелязвам странни неща в поведението на хората, още по странни неща забелязвам в поведението на министър-председателят Бойко Борисов.

„Когато говорих с премиера на Унгария и с канцлера на Германия, ми беше неудобно да кажа какви данъци имаме, толкова са ниски” Това са думи, казани от премиера пред неговия икономически екип. Допреди това гордостта на правителството бяха ниските данъци. Какво се случи изведнъж, че генералът се завъртя като фурнаджийска лопата на 180 градуса от предизборните си обещания и сега се срамува от ниското данъчно бреме в страната си. Не се ли случва точно това, което Христо Смирненски пророчески провидя в „Приказка за стълбата” Не става ли премиерът Борисов жертва на точно такъв дяволски капан, в който ехтежа на народното недоволство той дочува като весело свирукане и хвалебствени песни към неговата широкоплеща особа. За едногодишното му управление не се ли промени зрението му, очите му дали различават правилно белият цвят от черния или въображението му рисува низините в приказни багри и красиви нюанси. Не беше ли загрижен премиерът повече за народа си, как стана така, че сега е загрижен повече за правителството си.

Детската болест на всяка демокрация е изкачването по йерархичната стълбица на обществото, което изкачване те деформира. Знаеш, че те деформира, но не можеш да спреш. Безсилен си. Инерционните сили са по силни от твоите собствени. Изкачен на върха, народът се превръща в плебс, в некачествен материал и ти идва да извикаш „Аз съм принц по рождение и боговете са ми братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!” Едва тогава можем да разберем логиката на премиера и защо публично се срамува от ниските данъци.

Обратно, най-оплюваният, най-каляният, най-недолюбваният министър в кабинета Борисов, финансовият министър Дянков, получава похвали от същата тази Анхела Меркел , която дава висока оценка за финансовата политика на страната ни. Дянков, който идва от богатата Америка в бедната си родина, е по благосклонен към съдбата на сънародниците си и се радва заедно с тях, отколкото бедното момче от Банкя, което преди да влезе в политиката пееше песента „Аз съм плейбой по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!”

Ако на някой трябва да му е неудобно и да се срамува от нещо, това са обикновените хора на България. Като такъв аз се срамувам от ниските пенсии на пенсионерите. Срамувам се от ниските заплати на работещите. Срамувам се от лошо замислената и още по лошо изпълнявана здравна реформа. Срамувам се от образователната реформа, която изхвърля зад борда цели научни отрасли. Срамувам се от съдебната система и от съдиите в България, които не осъдиха Ахмед Доган за нечуваният му хонорар от милион и половина лева за псевдоконсултантски услуги. Срамувам се, че България, по последни социологически проучвания, е станала по-корумпирана, отколкото беше при предишното правителство. Срамувам се, че българските прокурори са най-платени в Европейския съюз, без от това да произлиза някаква полза за народа. Срамувам се от културата на министъра на културата. Срамувам се, че България е най-бедната държава, членка на Евросъюза. Срамувам се, че МВР и ДАНС ни „пазят” нерегламентирано като подслушват масово телефони и интернет. Срамувам се дори от това, че се срамувам. Но то е, защото „аз съм плейбой по рождение и всички дрипльовци са мои братя.”

Поне засега! Пък после ще видим!