ЖЕЛЕЗНИЧАРСКИ ШМЕНТИ-КАПЕЛИ

Яд ме е, та две не виждам. Ама кой ми е виновен, че се качих на влак във време на стачка. А мен ме подведе чиновничката на информацията. Каза ми, че стачкували само тези от свободната смяна и всичко иначе си било на ред – и влакове и разписания и всичко. Да, ама не, както казва един журналист. На първата гара влакът спря. Машинистът решил да се включи в стачката и настояваше да се подпише там някакво си споразумение между Министерството на транспорта и синдикатите. Чакахме го да се настачкува осем часа. После влакът тръгна, но след три гари пак спря. Зърнопроизводители блокирали линията в знак на протест за намалените им субсидии от държавата. Искат оставката на министър Дянков. Стояхме два дена на това място. От синдиката на железничарите ни дадоха по един сандвич и бутилка минерална вода. И това, защото една бременна булка припадна от глад в съседното купе. Да я питаш тая жена, с тоя корем, къде е тръгнала да ходи в такова смутно време. Както и да е, по едно време пак тръгнахме. На третата гара влакът пак удари спирачките. Сега пък протестирали зеленчукопроизводителите, щото се чувствали предадени от правителството, което уж обръщало повече внимание на зърнопроизводителите. Настояваха да се подпише някакво споразумение с Министерството на земеделието. Не знам подписаха ли го или не, но след една седмица влакът тръгна отново. Не ни било писано, обаче,  да стигнем до следващата гара. На два километра след гарата ни спря една тълпа, представящи себе си като организация за защита на катериците в България, които били на изчезване поради човешката немара и незаконното им изтребление от бракониери. И те настояваха да се подписва някакво споразумение с някакво си ведомство. Така и не разбрахме кое, защото полицията се намеси своевременно и освободи ж.п. линията, използвайки груба физическа сила. Но нещата не спряха дотук. На следващата гара ни посрещнаха някакви футболни фенове, които издигаха трансперанти с имената на министър-председателя и настояваха той да бъде обявен за футболист на годината. В противен случай твърдяха, че ще бойкотират футболното първенство у нас. Естествено, настояваха да се подпише някакво си споразумение с Министерството на спорта и Българския футболен съюз. Както и да е, след един месец влакът тръгна, но след десет минути пак спря. На линията стояха хора, протестиращи срещу пенсионната реформа у нас. Настояваха да не се пипат годините за пенсиониране и още искаха да се подпише някакво споразумение с Министерството на труда и социалната политика. И както се настройвахме за дълго стоене на това място, се оказа, че Министерството на транспорта е подписало въпросното споразумение с протестиращите железничари и на нашият влак бе дадена зелена светлина. Най-сетне тръгнахме с очакване да пристигнем скоро до крайната гара. Да, ама не! Точно тогава на бременната жена и дойде времето да роди. Затова кондукторът се обадил на тел. 112 и повикал бърза помощ. Та влакът пак спря, за да чака линейката. Докато чакахме бърза помощ, която се забави два дни, един бивш ветеринарен лекар, се справи с положението и изроди успешно бебето. И понеже бебето се беше родило във влака, единодушно му измислихме името Влаки. Машинистът, по повод щастливото събитие и успешно завършилата стачка на железничарите, извади отнякъде дамаджана с отлежала ракия, която започна да минава от човек на човек. Някой засвири с акордеон „Калино моме”. И като започна една веселба, не ти е работа. Едва сега си дадох сметка каква беше българската железница и в какво всъщност са я превърнали някои нехранимайковци, гледайки на нея само с дебелите очила на бизнеса.

ИЗ "МАЛКИЯТ ПРИНЦ" НА ЕКЗЮПЕРИ

          ххх

Ако кажете на възрастните: "Видях една хубава къща от розови тухли със здравец по прозорците и с гълъби на покрива...", те не могат да си представят тази къща.   Трябва да им кажете: "Видях една къща, която струва сто хиляди франка." Тогава възкликват: "Колко хубаво!"

           ххх

Много по-трудно е да съдиш себе си, отколкото другите. Ако можеш да съдиш правилно себе си, значи си истински мъдрец.

    ххх     

Суетните не чуват нищо, освен похвалите.

   ххх    

Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

ФРИЗУРА

- Нинче, видя ли му прическата!

- Невероятен е. Пострижката му е малко тип хевиметъл, с лек уклон към рап.

- Аз го постригах. Взех я от едно модно списание.

- Ти си невероятна. Някой ден ще ти се оставя в ръцете.

- Знаеш, че обичам да експериментирам.

- Точно за това.

- Мислиш ли, че бритонът му стои добре?

- Нямам чак такова въображение.

- Е, оставих му къдриците зад ушите. Нали му отиват?

- Определено къдравото му отива. Като от заглавна корица на плейбой е.

- А би ли ми помогнала да му обера врата?

- И още питаш.

- Джони, подай вратлето, миличък! Знам, че обичаш да те постригвам!

- Нали няма да ме ухапе.

- Как не те е срам! Някога да те е хапал?

- Не.

- Пуделите не хапят, мила. Запомни го от мен!

САМО НОЩЕМ

Само нощем боледуват сенките

на телата ни голи и крехки

и сънуват прозорците кестени

на завет скрити в бодливи дрехи.

Разпиляват се върху ни златни паяжини,

като риби със мрежа посипват ни,

чака зората с инстинкта си майчински

да прегърне в себе си думи и викове.

Пътят изплезил е дълъг език

и ни маха за сбогом до премаляване.

Не всеки ще има миг велик,

но всеки ще има едно зазоряване.

ЛЪВОВЕ

мини-фейлетон

Новината, че в града са се появили лъвове, пришпори светкавично къщите от единия до другия край на града и обратно.

Майките прибраха веднага палавите си деца.

Учителите се заключиха в класните стаи, като не забравиха да залостят и прозорците.

Чиновниците от общината се скриха в мазето, в което беше толкова тясно, че едвам дишаха, но поне бяха в безопасност.

Студентите се евакуираха в студентското барче, като започнаха да си разказват вицове за разсеяни професори.

Полицията се суетеше и не знаеше как да реагира, защото никога досега не се беше изправяла срещу такава опасност.

Само криминалният инспектор Пиш-Мян, въоръжен със средновековна лупа и желязно сърце, невъзмутимо търсеше следи по паважа от гривестите бегълци. Тъкмо разглеждаше внимателно една следа, когато чу на няколко метра от себе си страхотен лъвски рев. Сърцето му за малко да се пръсне, но със сетни усилия се овладя. Пристъпи плахо към ъгъла, защото беше сигурен, че ще види лъвовете ако само надзърне мъничко. Прекръсти се и надникна. Точно тогава мощен лъвски рев раздра небосвода. Инспекторът изненадан изтърва лупата си. Но пък това, което видя, го успокои  и той веднага сигнализира в полицията, като успокои началника си, че всичко е под контрол.

Просто, откриваха нов магазин на „Лидъл”.

ХУДОЖНИК

миниатюра

Стоеше пред картината и я изучаваше. Тя него – също. С едно ефирно изящество и рационална пестеливост, ръката на художника бе поръсила върху платното чудните форми на сакралното. Контрастът на цветовете бе туширан с меланхолична лапидарност. Внушението за страхопочитание, в момент на внезапно просветление, бе постигнато. Дихотомията на чувствата бе наситена с драматизъм. Светлина и тъмнина се проникваха и взаимно се оплождаха. Укротени стихии лежаха безпомощно с инкрустиран върху тях надпис „SORY”.  

Художникът стана от стола, видимо доволен, потри ритуално нежните си пръсти и отиде до огледалото. С един внезапен жест го повдигна и го стовари върху главата си. Повече не бе необходимо. Автопортретът беше завършен.

ГЛАС ЗА ПРОДАВАНЕ

Никак не обичам изборно време. Става ми чоглаво на душата. Телевизиите започват да бълват предизборни дебати, улиците се жлътват от агитационни материали, хората започват да се делят на партии и електорати.  Наближат ли избори, гледам да се въоръжа с храна и с най-необходимите продукти и се затварям в къщата си. За един месец ставам истински отшелник. Даже телевизия не гледам. Ама като тая година не е било. Нещата направо излязоха извън контрол. Всеки ден ми тропат по вратата разни млади юпенца и  ме агитират да им продам гласа си.  Като ме видят, че съм колеблив ми бутат няколко банкноти в ръцете и ме пишат в някакъв списък. Първоначално отблъсквах предложенията, отказвах банкнотите и изхвърлях юпенцата. Не исках да се поддавам на политически внушения и емоционални експлозии. Но емисарите ставаха твърде дръзки. Бяха изучили с подробности цялото ми житие-битие. Един предложи да ми ремонтира водопроводната мрежа. От години имам течове в банята и комшията отдолу не един и два пъти ме е заплашвал със саморазправа. Спасява ме това, че пет години съм тренирал карате и имам черен колан, затова като се разминаваме на стълбището само сумти като пенсиониран тюлен и нищо певече… И не само че ми оправи водопроводната инсталация, но и ме абонира безплатно за целогодишния абонамент на списание „Моята баня”. Тогава разбрах, че да продадеш гласа си не е непременно лошо нещо, както твърдят журналистите.  След това  продадох гласа си срещу кухненско обзавеждане. Италианско. Нямате си на представа колко години си мечтая за подобно обзавеждане, ама пустите му пари все не достигат. Е, можело, значи, и по този начин.

След като разбрах, че от това мога само да печеля, започнах без колебание да продавам гласа си. Стига някой да поиска да го купи. А кандидатите за това не намаляваха. Така за кратко време се сдобих с немска овчарка, прахосмукачка за лека кола, пароструйка, направиха ми ремонт на „Нисана” и обзаведох детската стая по последна дизайнерска мода. За следващите избори са ми обещали надстройка на къщата, изкопаване на басейн в двора и почивка на Кайманите. Е, всичко това, ако съответните лица спечелят изборите. Ако не, ще се задоволя само с финансовата подкрепа, която макар и недостатъчна и еднократна, е все нещо във време на световна криза.

И всичко щеше да си мине и отмине по историческия улей, но най-неочаквано седмица след изборите ми дойдоха на проверка от финансовото министерство и по-специално от Националната Агенция по приходите. Искаха да разберат откъде имам всички тези придобивки, след като официално се водя безработен. Наложи се да доказвам нещо, което не мога да докажа и да обяснявам неща, които не мога да обясня. Съставиха ми акт за констатиране на нетрудови доходи. Обясниха ми че знаели всичко за моите продадени гласове и ако не съм искал да вляза в затвора заради нарушение на изборния закон, то задължително трябвало да декларирам хонорарите си, получени от моя глас.

При направената от мен справка за дължимите данъци на държавата, констатирах, че ако наистина не исках да вляза в затвора за укриване на данъци, трябва да продам леката си кола, както и част от кухненското обзавеждане, да дам немската овчарка в приют за кучета, а пароструйката да заменя за самобръсначка и с парите от продажбата, да си покрия данъчните задължения. Косата ми настръхна и побеля едновременно. Разбрах, че вместо облагодетелстван, аз се оказах измамен, което за кой ли път доказа правотата ми да се затварям вкъщи по време на предизборна кампания и да не отварям вратата на никого, дори на разните юпенца като тези, които ми погодиха такъв кръвнишки номер, тяхната ма…!

ПАРТИЯ ЗА ПРОТЕСТ

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ VІ

Тая сутрин като никога досега в кафенето на хубавото Ленче е пълно с народ. Пият се шумно кафета и се четат на висок глас новите вестници.  И като че ли над всички дочувам гласа на бай Петко, който се опитва да надвика присъстващите.

- Никакъв цар не е тоя Кирчо, нито пък е наследник на някакъв царски род. Нито пък кръвта, която тече във вените му, е синя.

- Е, що тогава всички го наричат цар? – пита Тенката като се опитва да смири останалите и ги призовава към спокойствие.

- Кои всички? – обажда се един глас зад него – Аз не го наричам цар. Това си е един най-обикновен ром. Нали така?

- Ако искате да знаете – взема думата Спиро – за да бъде един човек цар, то трябва да има хора, които да го провъзгласят за такъв. И още нещо, за всяко дете е ясно, че царят трябва да има царство. Така че по тези показатели цар Киро не е  нито цар, нито има царство в общия смисъл на думата. Има царе, които са изгонени от държавите си и в този смисъл, те се водят като царе в изгнание. За нашият човек подобно нещо не съм чувал. Така че дайте да не го наричаме вече цар, а просто – лицето Рашков.

- А ние не трябва ли да протестираме срещу него и неговите попечители. – пита някой.- Сега целият народ се е вдигнал на протести. Само ние стоим отстрани и гледаме.

- Ако искате моето мнение – продължава Спиро – без да съм протестолог, аз съм за протест на протестите.

- Как така? Не разбираме! – питат няколко души в хор.

- Ами много е просто. – отпива бавно глътка кафе Спиро и продължава. – От протестите файда няма. Колкото и да е контролиран един протест, все ще се намерят хора, които да го манипулират и използват за своите цели, които в никакъв случай не са целите на протеста. И още нещо. Не може и не трябва улицата да решава съдбата на страната. Едно време Раковски тълкувал думата революция като тълпа, която реве по улиците. В този смисъл, макар и смешно разтълкувано, не може политиката да се прави с реване по улиците от тълпа гневни хора, въпреки справедливата им кауза.

- Моята жена като ревне за нещо, знам как да и затворя устата. – включва се друг от посетителите.

- Тук пише – чете вестник Тенката – че ромите в Румъния си направили партия и ще се включват в политиката.

- Това е правилният път за излизане от ромския проблем – коментира бай Петко. – Нека усетят тежестта на политическия кръст. Макар че малка част от тях са образовани.

- От това ще спечелят само образованите цигани – вметва някой – Ако сега бях циганин с моето образование щяха да ме изберат за министър-председател.

- Ти имаш образование, ама нямаш акъл, а има цигани  без образование, но с акъл. Така че какъв ти министър-председател…Нали си писар в общината.

- Стига сте се чепкали на дребно! – опитва се да спре зараждащата се кавга Спиро. – Двайсет години ни управляват образовани без акъл, та затова сме на това дередже. Не спрем ли шуробаджанащината горе, няма държава. Ей затова мога да протестирам.  И затова да свалим превръзката на Темида от очите, за да вижда истината такава, каквато е.

- Подкрепям идеята! – извиква въодушевен бай Петко. - Темида без превръзка, хареса ми!

- И аз подкрепям! – присъединява се Тенката. – Що да не основем партия на протестиращите? Сигурен съм, че ще бием всички останали партии по електорална маса.

- Партия няма да основем, щото ще се скараме още на първата минута кой да води дружината, но виж – по едно кафенце можеш да почерпиш. Знаем всички, че вчера си взел пенсия – слага точка на споровете Спиро и в кафенето атмосферата става изведнъж по-спокойна и задушевна.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ V

Тримата приятели от рано са заели местата си в кафенето и прелистват сутрешните вестници.

- Леле! – възкликва Тенката – Японци щели да строят ресторант на луната! Цъ,цъ,цъ! Ето, вижте ако не вярвате! – и понеже вижда, че го гледат недоверчиво, им подава вестника.

- Да бе, да! – репликира го бай Петко – Аз пък имам ранчо на Марс. От три века не съм го посещавал. Сигурно се е натрупала много трева за скубане.

- От японците всичко може да се очаква! – подкрепя тезата от вестника Спиро – Ако искате да знаете, за мен те и без това са извънземни. Ако поискат, ще построят небостъргач в дълбините на тихия океан. Не знам дали има нещо, което може да им се опре – било в строителството, било в производството. Инженерната им мисъл е на световно ниво, да не кажа и повече. Скоро четох някъде, че използвали маха на пеперудите за производство на алтернативна енергия. И го вярвам!

- Чудо голямо! Те са изтрещяли отвсякъде! – обажда се Тенката – Но ако и да са голямата работа, ако им дам чук и тел, няма да ми направят нищо. Докато ние, българите, с чук и тел всичко правим, нали така.

- Да, защото сме примитиви в сравнение с тях. – уточнява Спиро.

- Примитиви сме, друг път! – удря го на чувство Тенката. – А кой е измислил компютъра, а? Да не е Джонатура Атанасура, а! А кой държи световния рекорд по скок на височина за жени. Не е ли Стефка Костадинова. Ако искаш да знаеш, японците са дребни и невзрачни хорица. И с тия тесни оченца, всичко им изглежда наопаки.

- Е, айде сега, ще се заяждаме! – не е съгласен Спиро - Аз не съм казал, че българите сме нищо, казвам само, че японците са много яки във всяко отношение. И в доста неща ни превъзхождат.

- Ама във футбола са по слаби от нас! – вмъква внимателно бай Петко.

- Това не е сигурно! – продължава Спиро – Защото женският им отбор по футбол скоро спечели световното първенство. А мъжкият им отбор от няколко години се класира на световни квалификации. Докато ние…

- Падаме от Англия у дома с три на нула.- прекъсва го Тенката, който е върл почитател на българският национален отбор по футбол.

- Все пак е Англия, не е Тринидад и Тобаго. – успокоява го Спиро.

- Че ние с този състав и от Тринидад и Тобаго ще паднем. – налива ново масло в огъня бай Петко.

- За всичко е виновен Бойко Борисов – заключава Тенката.

- Че защо пък той ще е виновен? – недоумява Спиро.

- Защото мерника му е все в магистралите, а за българския футбол не прави нищо.

- Какво може да направи той? – пита Спиро – Да влезе на терена да играе ли?

- Например може да говори с Бербатов да се върне в националния отбор. Може да не подкрепя Лечков за кмет на Сливен, може да намери европейски пари за българския футбол. Нали той самият играе там в някакво селско отборче.

- Да, но магистралите са по важни от футбола, не мислиш ли? – пита го Спиро.

- Не мисля! – ядосва се Тенката – Само футболът може да обедини нацията, така както го направи през 1994 г. в САЩ.

- Да, но футболът е просто един спорт, а магистралите са за всички! – държи на своето си Спиро.

- На всички, друг път! – не се съгласява Тенката! – При тоя скъп бензин, какво ме топли мен че ще стигам за 5 часа от София до морето. Нищо. Защото магистралите са за богатите, а футболът е за бедните, разбра ли сега? Аз мога да си седя пред телевизора и да си гледам мач, а ти не можеш да си седиш вкъщи и да си на морето едновременно.

- Тука вече се съгласявам с теб! – предава се Спиро

- Ще се съгласиш, я, къде ще отидеш. И не само това, ами сега ще почерпиш по едно кафе, че съм си забравил портмонето вкъщи. – прави се на ударен Тенката.

- Нямаш грижа, брате. – кима Спиро и се обръща към барплота - Ленче, дай душичко по едно кафенце, че комай, стигнахме да консенсус. А от това по хубаво на разговора, нема!

РАЗДВОЯВАНЕ

Понякога изпадам в странно състояние. Твърде неопределено, за да му се даде точна дефиниция и твърде категорично, за да не му обърна нужното внимание. А то е, че живея между съня, а сънувам между живота. Може да се каже и по друг начин. Едновременно сънувам и живея. Като две ярко противоположни състояния, които протичат успоредно в мен. Но на определени интервали от време разменят местата си. В такава ситуация ми е трудно да преценя повече сънувам или повече живея. Кое е действително, кое е нереално. Или всичко е някаква смес и от двете. Ако не можете да намерите ред в хаоса, сигурно разбирате положението, в което съм изпаднал. Ако аз съм вторичен продукт на първична сила, то намирам за логично да нарека сънят вторичен продукт на живота. Но понякога той дотолкова обзема битието ми, и имам чувството в такива мигове, че животът е вторичен продукт на съня. Може би ви обърках. Всъщност, и аз сам се обърках. Оплетох се в паяжините на аналитизма и сега вися безпомощно като уловена муха на кукичката на рибаря. Струва ми се, че виждам съвсем реално рибата, която ме приближава и се опитвам да извикам, но от устата ми не излиза звук. Ням съм. Тя се приближава, отваря огромната си уста и …Толкова е тъмно. До ушите ми достига шум на течаща вода, като от водопад, но в далечината. Някакво глухо боботене и като че ли удар на весла. Бавно очите ми привикват с тъмнината и започвам да различавам отделни елементи. От някъде влиза процеп светлина. Затънал сам във някаква гадост, която смърди на риба. Какво казах? Риба ли! Сега си спомням. Та аз съм в корема на рибата. Спомням си отворената паст и как потънах в нещо тъмно и страшно. Значи не сънувам. Или това е сън и сега ще се събудя. Тръгвам по посока на светлия процеп. Виждам как нещо се вдига и спуска като гилотина. И усещам огромното количество вода, което ме повлича навътре. Там, където съм бил досега. Значи това е устата на рибата. Пробивам си път отново и се опитвам да разбера интервалите на отваряне и затваряне на устата. Пет секунди отворена, пет – затворена. Трябва да опитам да се измъкна. Напрягам сили и заемам стратегическа позиция. Тъкмо понечвам да се хвърля и виждам…о, ужас!...о, ужас!... една огромна черна паст да връхлита отгоре ми. Усещам силен тилен удар, блъскане по едното рамо, после по другото и отново непрогледен мрак. Трудно се съвземам. Опитвам се да си спомня какво беше това. Много ми е познато като състояние. Ами, да…точно, така излиза. Друга риба е глътнала моята риба. Веднъж вече преживях подобно нещо. Сега съм в двоен капан. Лошото е, че моята риба не диша. Няма индикации, че е жива. Ако не се съживи, аз си оставам в нея. Смъртоносен капан. Ако сънувам всичко това, сега е време да се събудя. Но не се събуждам. Значи е истина. Смътно чувам някакъв далечен шум. Тръгвам с пълзене по посока на шума. Почти свиквам с тъмнината, за да видя, че моята риба е с полуотворена уста. Трябва да използвам момента. Изглежда инстинкта за самосъхранение я кара да диша едва доловимо. Промъквам се с усилие, защото съм дебел и тялото се промушва трудно. В другия корем е по-уютно. Тук бих изкарал и една седмица. Стига да има какво да ям. Защото вече усещам глад. Рибата също е гладна, защото бухва в корема си водорасли, малки рибки, миди, рачета и какво ли още не. Следя за интервалите на отваряне и затваряне. Промъквам се покрай цял пасаж от жълтоперки и се вторачвам в спасителната светлина навън. Готов съм през следващото вдишване да изскоча. О, не..! Пак ли?...Ужас!... Всичко се повтаря отначало. Отново една огромна паст приближава и всичко замира в тъмнина. Нямам сили да се изправя. Боли ме всичко. Крака, ръце, тяло. Липсват ми съпротивителни сили. Предавам се. От това място не мога да изляза. Точно тук ме удря някой. Събуждам се. Жена ми е надвесена над мен. Нещо съм бълнувал. Казва ми, че станала някаква авария в енергото и вече цял час спират и пускат тока. На определени интервали. Казва че рибите, които съм хванал на язовира са изскочили от ваната и сега ги гони из стаите. Но в тъмното не може да ги намери всичките. Един шаран все още се губи. Успокоявам я, че знам къде е и ставам да и помагам. Само едно не мога да разбера – как съм попаднал в този апартамент и коя е тази, която ме гледа от ъгъла на стаята и си отваря и затваря устата на определени интервали. Дано да заспя отново. 

ШЕНГЕН

Нова цел, жадувана, велика,

е застанала пред мен –

искам аз да ме приемат

във пространството Шенген.

Тази граница невидима

ме тормози всеки ден

и от нея нямам мира –

искам аз да съм в Шенген.

Обещавам да съм кротък,

да съм честен и смирен,

само съкратете срока

на туй влизане в Шенген.

Моля ви се, еврохора,

аз съм ви страхотен фен,

нека пак да съм в затвора,

но поне да е в Шенген.

ЛЯТНО ПОЗИРАНЕ

Ама, че ден!

Хората се излежават като мекотели на пясъка, на мен ми се вие като вълк от Чикагския зоопарк. Сам съм си виновен. Като плащам ден за ден. Изправих косите на хазайката. Сега ми го връща тъпкано. Появиха се чужденци и набързо ме разкара. Естествено, те плащат в евро. Остава ми да си изям ноктите и последните няколко консерви русенско варено. Гларусите си врякат, без да ги е грижа за социалната несправедливост долу, на земята. Пясъкът не е толкова горещ, но на мен ми ври отвътре. Трябва да се науча да планирам дните. Не мога. От малък съм такъв. Забивам боси пети в пясъка и търся някъде наблизо бистро. Поне да пия една студено Kinly. Един разперен чадър на Astika ме ориентира. Почти пред бистрото, с енигматичното име „Санта Мария”, виждам едно момиче. Не се излежава. Дори не е по бански. На три метра пред нея, седнал на стол, позира посивял възрастен мъж. Прилича на немец. Момичето държи четката и го рисува.

            - Мога ли да видя? – питам и приближавам, без да дочакам отговора. – Ти художничка ли си?

            Въпросът ми трябва да е бил много тъп, защото не ми обръща никакво внимание. В далечината изсвирва корабче, пълно с туристи. Началото на юни е. Пълно е с германци. И все дърти. Аз да бях германец, сигурно щях да избера някоя по приятна дестинация, ама не съм. От към бистрото долита мелодията на госпъла „Amazing Grace”, в изпълнение на Джеси Норман и на мен ми порастват крила.

            - Искам да ме нарисуваш! – правя се на намахан пич. – Колко вземаш на сеанс?

            - Двайсет – казва момичето и продължава да рисува.

            - Двайсет какво? – питам, неразбрал  лева или евро.

            - Двайсет евро, мой човек! – най-сетне ми обръща внимание. – Ако си чужденец! – уточнява тя.

            - А за българи? – настоявам.

            - Българите не разбират от изкуство и не дават пари за това! – с половин уста отговаря момичето. Русите и коси са паднали небрежно върху раменете. Вятърът леко ги повдига. Иначе е кльощаво като изсушена скарида. Гърдите и имат вид на зелени смокини. Някой ден сигурно ще узреят.

            - Като студент, ще ми направиш ли отстъпка! – продължавам да нахалствам.

            - Понеже си първия българин за сезона – хили се момичето – ще го пиша за моя сметка.

            - Ееееее! - изпускам цял тон въздух - Веднъж да усетя ползата да съм българин.

            След половин час позиране, ми казва, че е готова и аз с усилие се отлепвам от стола. Схванал съм се от гадната поза, но повече съм любопитен как ме е изтипосала.

Надничам плахо.

            - Ама ти си можела и да рисуваш! – бъзикам се яко. – Приличам на Брад Пит, нали?

            - За без пари, толкова! – очите и се разширяват срещу мен – Ако не искаш, не я взимай!

            Ще си я взема, разбира се. Така сполучливо никой досега не ме е рисувал, мисля си. Но ме чопли отвътре проблема със спането.  Не мога да й кажа директно – ще ме подслониш ли за тази вечер, щото една шантава и алчна хазайка ме изгони. Ще ме сметне за нахалник. По добре да спечеля малко време.

            - С парите, които ми спести, искам да те почерпя! – погледът ми е благ като на кученце, гласът ми нежен като на славей. – Само не казвай, че имаш нещо против?

            Тя се засмива и блясъкът на белите и зъби ме заслепява. Кожата и ухае на коктейл от портокал и авокадо.

            Намираме едно приятно крайпътно заведение. Макар и пълно с хора по това време на деня, има една свободна маса. Нямам много пари, но съм решил да се правя на Робин Худ, след поредния обир в Шеруудската гора. Поръчвам панирано пилешко с печурки в лимонов сок и морски деликатеси на плоча. Също и бутилка бяло вино – Керацуда със сирене – натюр. Както го пият французите.

            - За тази почерпка, трябва да ти нарисувам още един портрет. – подмята с гласче на стюардеса девойката.

            - Предавам се без бой! – бързам да се съглася, защото идеята ми харесва. Но си мисля, че  е време да се запознаем. – Казвам се Красимир. А ти?

            - Аз съм Петя. – подава ми ръка.

            - От кога рисуваш на плажа? – не че толкова ме интересува, но нали трябва да завържа разговор. Все пак вечерта си тропа на вратата.

            - Рисувам от края на май до края на септември. – усмивката и е мека като кожа на норка.

            - Печелиш ли нещо или просто да минава времето? – сигурно въпросът ми я обижда, защото не казва нищо, само нещо измънква, което сигурно означава - да. Не я питам повече за това.  Постепенно набирам смелост, докато реша, че моментът да и кажа болката си, е дошъл. Хм! Айде, де! Още не мога да се престраша!

            - Женена ли си?

            - Не.

            Това е най-хубавият отговор, който някога съм чувал.

            - Петя! – опитвам се да се усмихна, но понеже знам, че зъбите ми са грозни, се отказвам и продължавам със сериозен вид. – Хазайката ме изхвърли от квартирата. Нямам къде да спя тази вечер. Можеш ли да измислиш нещо?

            Гледам я с очакващо излъчване. Тя си кълца невъзмутимо месото, все едно си говорим за прогнозата за времето.  Погледите ни се срещат. Потъвам в лазурно-синия блясък на очите й. Чувствам се като ранен гларус в ръката й. Без да се усетя, съм поставил ръката си върху нейната. Тя не се дърпа. Масата се облива в светлина. Точно в този момент пускат едно старо парче на Смоуки. Забравил съм му името, но по важното е, че е блус. След миг я притискам в обятията си. Тя танцува великолепно. Колко е хубаво, че хазайката ме изхвърли. Утре трябва да й благодаря. Може да й подаря букет. Заслужава си го.

            Допиваме виното. Вече държа ръката й по-смело. Тръгваме към нейната квартира. Пред една триетажна кооперация тя се спира, обръща се към мен и ми казва с тих глас.

- Ще спиш тази нощ при дъщеря ми, защото аз трябва да се грижа за леля си, която е много болна. Заради нея рисувам цяло лято. Пенсията й стига само за лекарства.

Два гларуса са спрели до мен и ме наблюдават. Не знам какво си мислят, но на мен определено не ми е до гларуси сега. Ако имах пушка, щях да ги гръмна. Зяпнали са ме като стари баби на оглед на булка.

Ама, че ден!

ДЪРЖАВАТА – ТОВА СЪМ АЗ

Ей че опозиция се навъди! Като са ме емнали всички – от леви политици до политици с лява резба. Министър-председателят това, министър-председателят онова. На някой жена му избягала и се залюбила с друг – министър-председателят му виновен. Друг си похарчил заплатата за скъп телефон и жена му вкъщи го погва с метлата – пак аз виновен. Друг се напиня да роди политическо недоносче,  демек да мери с мен мускули, но силицата му като на комар.

Аз каква вина имам, че съм харизматичен и получавам винаги одобрението на хората. Сега да кажат – избори и на часа съм ги спечелил. Вот на недоверие ще ми искат. Не си виждат инфантилните физиономии и изцапаното политическо минало, седнали акъл да ми дават. Аз да не съм някаква топка да ме размятат из пленарна зала. Нямам ли си по-важни задачи, господа опозиционери! Само за една седмица съм направил 18 първи копки, открил съм 12 спортни площадки, два завода за отпадъци, един музей, три станции на метрото,  нов лот на магистрала „Тракия”, пет плувни басейна, два хотела на морето и едно голф игрище.  А като сте толкова окумуш, кажете ми, някой от предишните управляващи да е направил нещо подобно за държавата. Не, разбира се. Но ако видите колко неща е направил за себе си, ще ви паднат капите.

По 24 часа в денонощието да работя, пак ще се намерят критици на моето управление. Не държа да бъда харесван, но няма да позволя и да ми се пречи на работата.

Седнали да ми искат вот на недоверие за цялостната ми политика. Абе, айланкоу, какво разбирате вие от цялостна политика, когато не можете да напълните една зала с избиратели. Имената ви не могат да запомнят хората, а за мен песни се пеят, опери се пишат. Всяко трето новородено момче е кръстено Бойко. Ако не вярвате, проверете в ЕСГРАОН-а. Даже в Родопите има село, което носи името ми. На половин час път от Пловдив е. Е, как да не го уважаваш тоя народ. Аз самият от него съм излязъл, но нито съм се главозамаял, нито съм му сложил кръста.

А кажете ми, драги опозиционери, някой досега да се е опълчвал на руските геополитически интереси в България. Никой, нали. Е, аз се опълчих. Някой досега да се е опълчвал на мафията. Не. Аз се опълчих. Вече няма престрелки, няма разпределение на територия. Някой да се е опълчвал на световната криза. Не. Е, аз пак се опълчих. Във време на криза аз вдигам заплати и пенсии. Къде го има това? Никъде. Само тук. По време на криза аз строя магистрали, отварям художествени галерии, откривам  нови стадиони и спортни зали. Знаете ли какво ми коства това. Коства ми побелели коси и изтъркани подметки. Коства ми много пот и много лишения. Но знам, че след мен не е потоп, както беше при предишните управляващи, а все нещо ще остане. Ако не друго, поне магистралите.

Знам, че много хора искат да ме видят президент. Защото президентската институция е слаба и очакват аз да се проваля. Не са познали. Ако стана президент, аз ще обърна с хастара навън президентската институция и пак ще бъда силен президент. Ето за това, мога да взема добрия пример от Кремъл.

Вижте, човек тежи на собственото си място. Ако искате и ватман ме направете, пак ще бъда най-добрия. Друга опция не съществува. Кралят слънце, Луи ХІV беше изговорил една фраза, която стана символ на силната власт. Мисля си, че тази фраза много ми приляга и аз с чиста съвест мога да извикам от балкона на Министерски съвет – Държавата – това съм аз. Ако някой все още не го е разбрал – толкова по-зле за него.

ДЕН БЕЗ НЕГО

Днес сутринта си казах – край, този ден ще изкарам без него. Имаше такъв апел. Ето, реших да се вслушам в народа. Ще се опитам да се концентрирам върху работата си и върху нищо друго. Без непрофесионални тегели, разсейки, прибежки, свалки и тем подобни. Ще си гледам  работата на компютъра и дори към краката на колежките няма да поглеждам, нищо че са с къси поли.  Поне не явно.

Отивам на спирката да си хвана трамвая.  Странно, трамваят вече не минава оттук. Сменили му линията.

- Защо така? - питам едно бабе, което продава вестници наблизо.

- Аааа, те спирката още онзи ден я преместиха. – сочи с ръка - През две преки оттук е новата.

- Ама защо са я преместили? – питам пак.

- Ами нали строят метро. Той Бойко Борисов обеща за шест месеца да свършат работата и така ще можем за пет минути да стигаме до централна гара.

- Защо искаш да стигаш за пет минути до централна гара?

- Не че искам – сепва се бабата. – Просто така каза премиерът. На мен, като ме гледаш, повече ми трябват централните гробища.

Вярно, бях чувал, че ще се мести спирката, но точно днес ли?

Както и да е. Отивам на работа. Изпивам си първото работно кафе и по някое време една от колежките току се промъква зад мен.

- Ти разбра ли онзи ден какво са пуснали в Интернет?

- Какво са пуснали? Някой порно клип с мис България ли?

- Не това. – приближава до ухото ми тя. – Група граждани излезли с инициатива във Фейсбук – „Ден без Бойко Борисов”

- Не думай! – правя се на гламав. – Че защо така? Какво им е крив човекът.

- Не че човекът им е крив. Това е протест срещу медиите.

- Срещу медиите!

- Да, следват го по петите навсякъде и не го оставят на мира. И до тоалетната да отиде и те там. А пък ако кихне,  веднага правят от това новина. Истински папараци са. А човекът прави толкова много за тази държава.

- Добре, колежке – предлагам аз. – ти искаш ли и ние днес да не говорим за него, а? Един ден само, утре пак ще си го разнищваме. Но днес да не го споменаваме въобще. Аз без да знам за тази инициатива сутринта като станах точно това си намислих – да не говоря днес за него.

- Съмнявам се дали можем да изпълним това. – казва колежката и ми шепне на ухото – Та той е мечта за жените, не намираш ли?

- Първо на първо не съм жена, за да разбирам това и второ на второ, аз днес няма да говоря за него, няма даже да си помисля за него. Ти само стой, та гледай!

Колежката прави въртеливо движение с ръката, като да ми каже „ти с всичкия ли си”, после се настанява на нейния си компютър и се захваща с нейната си работа. Така около половин час. По едно време от вън се чува някакъв трясък. Всички скачаме от местата си и се залепваме за прозорците. Долу две коли се сблъскали. О, какво е това? Да вярваме ли на очите си? От едната кола излиза сам той, министър-председателят. Какво щастие, че не е пострадал. Районът бързо се наводнява с полиция и ние скоро го изгубваме от погледа си. Ударените коли ги отнасят нанякъде и ние се връщаме на работните си места. Колежката ми намига злорадо, все едно че иска да ми каже – „видя ли какво предизвика с твоето – ден без него.” Докато се чудя как да и го върна, в коридора на нашето учреждение става някаква суматоха. Чува се шум от отваряне и затваряне на врати, някакво топуркане, някаква глъчка. Неизвестностите скоро са разсеяни от чистачката кака Дора. Влиза без да чука и като скоропоговорка извиква на един дъх.

- Министър-председателят е тук, бе, какво стоите като лепенки на столовете. Елате да го видите.

- Тук! – вдигам рамене недоумяващо – И какво прави тук?

- Ами открива новата фитнес зала на последния етаж. Няма ли да го видите все пак? Може да ви дадат по телевизията. Знаете ли каква навалица е около него.

Всички тръгват след чистачката, кака Дора, само аз оставам сам в стаята. Все пак казал съм си, че този ден мога без него и толкоз. Но това не означава, че довечера няма да гледам новините. Защото за вечерта не съм давал обещание.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ ІV

Сутрин в кафенето на хубавото Ленче е винаги оживено. Кой бърза, преди да отиде на работа, да изпие по едно кафе, кой идва да се осведоми за новите квартални събития, кой идва само да изплакне очи в Ленчето, която спокойно може да спечели приза „мис барманка 2011” г. стига някой предприемчив бос да се сети да организира подобно мероприятие. Тук са тримата верни авери – Спиро, Тенката и бай Петко. Както винаги разговорът им се върти около политиката.

- Вие чухте ли, че Америка за малко да фалира? – подхваща бай Петко. – Не мога да повярвам, че такова нещо е възможно да се случи!

- Що да не фалира – включва се Тенката. – Като е лапала кредити само на едното доверие. Къде дават така щом сиренето е с пари!

- Тая криза била страшна работа, бе! – продължава бай Петко. – Удари сума ти държави. Виж гърците направо ги съсипа. Взеха да си продават островите, барабар с маслините.

- Аз мисля, че тази ситуация работи за нас! – подкача ги Спиро.

- Как така да работи за нас? – питат в един глас другите двама.

- Ами много просто! Ето, обяснявам. Нас все още тази криза малко ни е засегнала, нали?

Двамата приятели кимат.

- Така, значи ние на този фон стоим по-добре от Гърция, Испания, Португалия, че и САЩ, нали?

Другите пак кимат.

- Така, съгласни сте с мен. – подсмихва се Спиро и оглежда своите приятели. - Тогава сега идва златен час за нашето правителство.

- Златен шанс за какво? – недоумяват другите.

- Златен шанс да си разменим ролите с другите държави. Обяснявам…Сега е моментът ние да въведем зелени карти и да започнем да внасяме мозъци от другите страни, които да работят за просперитета на държавата. Сега е моментът Западът да заговори за така наречената „Българска мечта” Знаете ли колко чужденци си живеят като царе у нас.  Един прост английски селянин дето се скарал с жена си идва у нас и си купува къща в Арбанаси за един милион лева. Ама в лири стерлинги това са си стотинки, дето ги е спестявал от закуски.

- Тъй-тъй – цъкат с език двамата и преглъщат тежко.

- Още идеи имам аз, ако ме издигнете за кмет, ще видите какви чудеса ще ви направя. Защото единственото, което ми липсва, е власт. Другото си го имам. Аз да бях на мястото на премиера не само магистрали щях да правя, ех!

- Ами какво например? – любопитен е бай Петко.

- Ами например щях да привлека японските автомобилни заводи в нашия град. След онази работа с Фукушимата, Япония е свършила като държава. Ще минат години, докато се оправи. А аз ще им подам ръка в този труден момент, като им дам тук терен за развитие. Хем ще имат евтина работна ръка, хем чист въздух. Няма радиации, няма земетресения, няма цунамита, нищо. Печелят двойно. Ама с уговорката колите за българските граждани да са двойно по-евтини.

- Ти си бил голяма работа, бе Спиро! – пали се Тенката – Още днес пускаме подписка за кметските избори.

- А ти, Тенка - замечтава се Спиро - понеже разбираш от автомобили, ще те направя директор на автомобилния завод, вие само ме изберете.

- Ами мен къде ме забрави! – сопва се бай Петко.

- А, не съм те забравил, как си го помисли само. – потупва го приятелски по рамото Спиро. – Ти навремето нали си имал картофена нива?

- Имал съм!

- Значи ти ще си бъдещият управител на столовата в завода.

- Уха, че аз от това отбирам най-много.

Ентусиазирани, бай Петко и Тенката се провикват към хубавата барманка.

- Ленче, дай по едно кафенце и донеси лист и химикал, че ще учредяваме нова партия. Пък тебе може и секретарка на кмета да те направим.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ ІІІ

- Ех! – въздъхва тежко Тенката.- Оженихме най-сетне принц Уйлямс.

- Защо го казваш така, сякаш са ти потънали гемиите? – ядосва се Спиро.

- Потънаха, и то много надълбоко. – продължава Тенката.

- Че защо? – подхваща го бай Петко.

- Защото наша Павлинка без годеник си остана. А така си го харесваше. Цяла година все за принца ни приказваше. Принцът това, принцът онова. На ти сега  принц…

- Много ти знае принц Уйлямс за твоята Павлинка. – закача се Спиро.

- Как да не знае. – не се предава Тенката. – Те от две години по интернета си драскат писъмца, туй-онуй, както си му е времето сега.

- Да не искаш да кажеш, че Павлинка е някаква далечна издънка на кралски род? – куми се бай Петко.

- Каква ти издънка, какъв ти кралски род! – отговаря Тенката. – Просто момиче е тя, селянче от село Големи ливади.

- Ами как тогава си е писала с принца като е просто селянче? – недоумява Спиро. – Тя английски език знае ли?

- Не знае, де ще знае тя, те си пишеха на български.

- Сега вече ни хвана за канарчета, Тенка! – показва жълтите си зъби бай Петко. – Откъде ти принц Уйлямс ще знае български език. Той едва ли знае България къде се намира на картата на Европа.

- Не знам откъде, но знам друго, че наша Павлинка забременя от принца.

- Ай стига, бе! – маха с ръка Спиро. – Вече взеха да ми поникват криле. То бива - бива, ама това твоето…

- Истина ви казвам, не лъжа. Забременя и онзи като и казал да махне бебето, тя право при нас идва. Реве и хлипа, хлипа и реве. Тъй и тъй вика, онзи принц ме измами. Как тъй ще те измами, й викаме. А тя вика, ей тъй, измами ме. И три хиляди лева ми взе. Наду ми корема и после хвана гората.

- Чакай малко – не се стърпява Спиро. – Туй нещо ми намирисва на нещо. Такова…искам да кажа, познато ми е. Пишеха си писма, казваш. По интернета.

- Да. Така беше. Честен кръст! – и Тенката се прекръства.

- Тая работа на мене ми е ясна от всякъде.  – започва Спиро. – Това не е истинският принц Уйлямс, Тенка! Това е просто някой чифутин, дето си е турил в интернета никнейм Принц Уйлямс. И Павлинка, нали сам каза че е просто момиче, си е помислила, че това ще да е онзи принц Уйлямс и е лапнала балона.

- Добре де, тя като го е видяла – не се съгласява бай Петко. – как не е разбрала, че този тип е мошеник?

- Много била влюбена, затова нищо не забелязала. – оправдава я Тенката. – Онзи и правел разни подаръци, на екскурзии я водел, държал се с нея като принц.

- Много влюбена, казваш, по скоро много загубена – уточнява Спиро.

- А Павлинка каква ти се пада на теб? – любопитства бай Петко.

- Никаква, каква. Просто дъщеря на мой братовчед. Той, братовчед ми, разказа тази история и аз реших да ви я разкажа на вас.

- Тенка, Тенка – провиква се Спиро. – Щом не ти е никаква, не я мисли много. Ти по-добре виж довечера твоята дъщеря с кого си пише по интернета. Нали знаеш, че принц Хари все още не е женен.

- Прав си, друже, много си прав. Ще трябва хубаво да я проверя довечера. Да не вземе да се окаже, че си пише с някой принц, или с някой шейх, че тогава да видиш какво ще я направя мойта хубостница.

- И да я видиш с какво име се подписва. Да не се окаже, че никнейма и е принцеса Камила, щото тогава със сигурност ще има много обожатели. – хили се доволен Спиро.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ ІІ

Тримата квартални дружки – бай Петко, Тенката и Спиро, пак са седнали в кафенето на Ленчето и бистрят политиката.

- Щели да проверяват на президента ловните му трофеи. Пише го на първа страница с ей такива букви. -  подема разговора Тенката. – Абе, Спиро, ти като си авджия, я ми кажи, отстрелвал ли си някога архар?

Спиро се чеше по главата, сякаш иска да си спомни преди колко време не е удрял архар.

- Архар и да съм искал, няма как да отсрелям, защото тия животни ги няма по нашите географски ширини. Има ги из руските степи. Веднъж ходих на екскурзия до Таджикистан и там, казвам ти, ядох  месо от архар. По-вкусно нещо не съм опитвал. Направо мозък. Ама и там архарите са изчезващ вид. Намират се само из резерватите.

- А из нашите резервати има само сърни и мечки – подема бай Петко.

- Сърни и мечки, казваш, ама знаеш ли барем какви са мечките? – обръща се към него Спиро.

- В смисъл, дали са мъжки или женски ли? – пита бай Петко.

- Не, в смисъл каква порода са?

- Ами какви са, кафяви мечки са, какви други. – недоумява бай Петко.

- За кафяви – кафяви са. Ама тънката ми мисъл беше, че повечето мечки из нашите гори са циркови мечки.

- Как циркови мечки? За такава порода не съм чувал. – опулва очи бай Петко.

- Ей така, циркови мечки означава мечки, дето са ги пенсионирали в цирка и понеже не могат да ги убият, ги оставят в някой резерват да си умрат на свобода.

- Много хуманно го намирам – обажда се Тенката.

- Да, ама ловните туристи не мислят като тебе.

- Че защо? – пита Тенката

- Защото те идват в България за лов на мечки и плащат луда пара за това. Нашите вземат парите, а пробутват на чужденците някакви хърбави подобия на мечки, които не струват и пет лева.

- Е, откъде знаеш, че е така? – ежи се бай Петко. – Малко ги преувеличаваш нещата.

- Знам, защото едни италианци ми разправяха как дошли у нас да ловуват и ги пуснали в един резерват за мечки, казали им че има мечка, но е разгонена и опасна, и да се пазят. И те тръгнали да търсят. Тук мечка, там мечка, нищо. И тъкмо наближили една хижа и що да видят. Пред хижата мечка кара колело. Опулили нашите италианци очи като пържени яйца. После се оказа, че някакво момче дошло непредвидено до хижата с колело, мечката както си обикаляла наоколо, като видяло колелото и го яхнала. Това и бил номерът в цирка. Да кара колело. Как да го забрави, милата. Смях се от сърце.

- Ами италианците – пита бай Петко – какво стана с италианците.

- Нищо. Взели си мечката в Италия, нали са си я платили. Искали и там да покажат същата атракция. Просто идеята им харесала.

- Ама че мечка – замисля се Тенката. – То добре, че не са я научили да гърми, щото, току-виж, изпозастреляла италианците, вместо те нея.

- Виж как се отклонихме, уж започнахме да говорим за ловните подвизи на президента Първанов. – сепва се Спиро. – Той архар може да не е отстрелвал, но диви кози и елени със сигурност. Пък за диви прасета да не говорим. Той тях отдавна, ама много отдавна не ги брои за трофеи. Ама за това ще говорим утре, щото жената ме чака да й занеса лекарствата. След половин час трябва да ги пие.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ І

Тримата квартални авери – бай Петко, Тенката и Спиро, пак са седнали рано сутринта в кафенето на хубавото Ленче и обсъждат шумно последните политически новини.

- Да знаете колко ми е чоглаво! – обажда се Спиро. – Не мога да си представя, че няма вече Кремиковци. Имам чувството, че София осиротя.

- Ба, осиротял ти е акъла! – закача се бай Петко. – Точно обратното, ако искаш да знаеш. София сега се роди наново. То Кремиковци не беше нищо друго, освен мега замърсител на столицата. Даже и сега, като си пия кафенцето, усещам чистия въздух.

- Това е от климатика в заведението, бай Петко! – апострофира го Тенката.

- Може и от климатика да е, казваш, ама преди като имаше Кремиковци и климатиците по иначе работеха. Знам аз, ама за тая работа се иска ухо, а вашите са задръстени с кал и не можете да доловите разликата.

- И к`во ще стане сега с него. На скрап ли ще го правят? – разчопля още темата Спиро.

- Ми нали го купи някакъв младеж, извади 330 милиона лева суха пара. – обяснява бай Петко.

- Суха – мокра, - ежи се бай Петко. - Кремиковци вече никога няма да заработи. А знаеш ли на колко хора хляб даваше. И всичкия тоя народ сега ще се набута в бюрото по труда. Казвам ти, ще има опашка чак до Руски паметник. -

- Това момче е подставено лице на руската мафия – дълбокоумно отсича Тенката.

- Грешиш, мой човек – поправя го бай Петко. – Руската мафия я търси по морето. Тя с клошарски бизнес не се занимава. Сделката за Кремиковци по-скоро ми прилича на пране на пари. Ама да му мисли правителството, аз ли съм седнал да се тюхкам за него.

- Добре де! – обажда се Спиро – Те тия пари не ги ли изпраха вече. Колко години минаха от прехода… Онзи ден жената да ми пусне панталоните, а в джоба имаше 20 лв. Казвам ти, като ги видях, като нови са станали. Викам й, жена, й ти почна да переш пари, да нямаш сицилианска жилка.

- А тя? – пита бай Петко.

- Тя вика, аз съм от дупнишкия вилает, далечна сродница на братя Галеви съм. Пък аз и викам, че не е далече от истината, щото всяка седмица ме рекетира с 20 лв. – уж за хапчета, пък ходи с дружките си на солариум.

- Ей това още не го знам к`во е – блещи се бай Петко. – Нещо солено трябва да е.

- Не, бе, бай Петко! – смее се Спиро. – Прави си, разбираш ли, тъмен тен. Демек е ходила на море и е почерняла. То сега това е много модерно. Последен писък на модата, разбираш ли?

- Като е тъй, трябва да има и белариум, тези дето са чернички, като Красьо черния например, да се избелват. – куми се Тенката

- Красьо черния може да го избели само затвора, ама нещо не го хваща съдебната система. – уточнява Спиро – У нас колкото повече крадеш, толкова повече те оневинява съда. Ама като се отворихме на тема избелване,  най-големия келепир, би казал днес Бай Ганьо, е АЕЦ Белене. Там консултантския хонорар е милиони. С едно консултиране и ставаш милионер. Това и Бил Гейтс не го може.

- Като Доган – подмята Тенката.

- Те от него се учат всичките, я! – подвиква бай Петко. – Аз мойта жена редовно я …такова…консултирам. Като рече кажи мъжо какви обувки да си сложа. Ей онези, викам аз. А, онези са скъсани, не виждаш ли? Ами тогава сложи тези, без токчетата, викам. Как без токчетата, вика жена ми, че аз не мога да ходя на обувки без токчета. Ами тогава защо си ги взела, викам й аз. Ами бяха намалени, затова. Ей така я консултирам и накрая пак се бъркам за пари, щото всичките и обувки скъсани.

- Това значи, че не ставаш за консултант и това си е. – прихва Спиро. – То ако ставаше от всеки консултант, тая държава отдавна да е разпродадена. Ленче, дай още по едно кафе, че приказката е много сладка.

Из "Дневник" на Чудомир (1890-1967)

·       

Всяка жена си измисля по една болест за всеки случай - не се знае, може да потрябва някога.

·       

Никоя жена със самочувствие, че е красива, не може да се задълбочи и напредне в никоя област на науката и изкуствата - не й остава време. А колко малко са тия, които не се смятат за красиви!

·       

Хубава си татко... вино!

·       

Научих, че Г. Караславов бил един от тия, дето не признавали Йовкова. Това дали не е от професионална завист?

·       

Ненаситен като попски дисаги.

·       

Кучето е единственото създание, което обича тебе повече от себе си.

·       

Видиш ли просяк да пуши, не му давай милостиня.

·       

Човек, който обича да преяжда, копае своя гроб с[ъс] зъбите си.

·       

Идеите са като брадите - мъжът ги придобива, когато достигне зрелост.

·       

Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата.

·       

Човекът ми прилича на старите бакърени тенджери. Отдалеч като я гледаш, е бляскава, светла, калайдисана; приближил ли я и вдигнеш похлупака, ще видиш калая опадал и се показва червена отровна вътрешност; обърнеш ли я наопаки, дъното почерняло от сажди пък.

ГЛУПАВ СЪН - НОЩ СЛЕД НОЩ

- Докторе - казва току-що влезлият пациент - от известно време насам имам проблеми със съня.

- В какъв смисъл? - пита докторът. - Спите повече или по-малко?

- Спя по два-три часа максимум - оплаква се пациентът. И сънувам ужасни неща.

- Лошо! - казва докторът. - Дайте да ви чукна коленете.

Пациентът вдига крачол.

- Лошо - казва докторът, след като проверява рефлексите. - Съблечете се да ви преслушам... Дишайте!

Пациентът диша.

- Не дишайте!

Пациентът не диша.

- Лошо - казва докторът. - Я легнете за една кардиограма... Лошо! Лошо - дълбокомислено заключва той. - Имате аритмия и може би исхемична болест, но не това е основният ви проблем.

- Аритмия викаш... - чеше се там, дето не го сърби пациентът. - И това не е всичко, викаш... Сигурно става така, защото в малкото време, в което спя, сънувам само магистрали.

- Сънувате магистрали! - повдига вежди докторът.

- Да. Едната вечер сънувам магистрала "Тракия", на другата - магистрала "Люлин", на третата - магистрала "Хемус"... И така, всяка вечер сънувам по една магистрала.

- И какво толкова им сънувате на тези магистрали.

- Сънувам ги, че са готови, а по тях не се движат автомобили.

- И защо по тях не се движат автомобили? - пита специалистът. - Нали са готови!

- Ами заради горивото... Скъпо било...

- Е, и!

- Ами хората вървят пеша по магистралите.

- Но това не е позволено от Правилника за движение - възразява докторът.

- Знам - казва пациентът. - Но в съня ми е така. Вървят на върволици като три синджира с роби, както се пее в песента.

- Е, чак като три синджира с роби... Твърде интересен, но всъщност доста глупав сън.

- Сам разбирам, че е глупав, но не мога да се отърва от него... Някои хора припадат от горещината, а чешмички с вода край магистралите няма. Има само бензиностанции, а по разклоните ме дебнат кандидат-министри.

- Да, това е често срещан мотив: жаден си насън и не можеш да се напиеш. Прегръщаш жена, превръща се в демон... Но нали на бензиностанциите има вода? - връща се пак на съня лекарят.

- Не дават вода, без да се зареди с гориво. Пък хората нали са пеша...

- Тъй, тъй! И какво сънувате още...

- Сънувам, че магистралите нямат край. Тези, които са тръгнали от София за морето, стигат някъде до Пловдив и повече не могат да продължат. Най-издръжливите стигат до към Стара Загора и там припадат.

- Припадат значи. И кой ги кара да ходят? - недоумява лекарят.

- Нямам представа. Може би, защото такава инфраструктура като блян все трябва да се ползва някак. Но припадат от умора. Линейките стоят до магистралите и чакат хората да припаднат. Защото по магистралата не бива да става задръстване... Нали разбирате?

- Разбирам, но и това е доста глупаво, с извинение.

- Та който припадне, в линейката и веднага в болницата. Лошото е, че свободни места в болниците няма. Нафрашкани са до коридорите и стълбищата с магистрални пешеходци.

- И какво правим в такъв случай?

- Трябва да правим нов вид болници - магистрални.

- Виждате ли положителен изход от положението?

- Да. Като сменим премиера, всичко ще си дойде на мястото - поглежда дяволито пациентът.

- Ех - въздиша лекарят. - Знам, че не страдате от политически конюнктивит, а само ме тествате за вярност.

- Ех, докторе, страшен си мозък, но трябва да ми предпишеш нещо. Не искам да сънувам повече пешеходни магистрали.

- За съжаление, такива хапчета все още няма открити.

- Значи, докато съм жив, ще сънувам магистрали?

- Не, обратно - коригира го докторът. - Докато сънувате магистрали, ще сте жив.

- Това звучи по-добре.

- Така е, уверявам ви.

Публикувано във в. "Сега", 13.06.2011 г.