вторник, 12 април 2011 г.

В СТРАНАТА НА БОБОЛУНГИТЕ

(ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА ЕДИН ЧУЖДЕНЕЦ)

Аз съм един обикновен европеид от Стара Европа.
От фирмата, в която реализирам трудовия си ентусиазъм, най-сетне ми разрешиха едномесечен отпуск. За да избягам колкото се може по-далеч и да не си спомням вечно киселата физиономия на шефа, реших да отида на Хавайските острови. Почти на другия край на света. Взех си самолетен билет, резервирах си хотелска стая с all-inclusive пакет и радостната перспектива от предстоящото приятно прекарване хармонизираше пропорциите на душата ми. Но добре са казали: "Много хубаво не е на хубаво". И скоро имах възможност сам да се убедя в това. Първо самолетът ни беше похитен от екотерористи, които поискаха да кацнем в африканската джунгла, за да привлекат общественото мнение за защита на изчезващите животински видове, поголовно изтрепвани от парвенюта, несъстоятелни политици и други бракониери. Да, обаче леталото ни попадна в антициклон и беше ударено от мълния. На всички пасажери бяха раздадени парашути и без да ни подканят втори път, ние изпонаскачахме, оставили самолета на произвола на стихиите. Под нас се разстилаше красива долина, по ливадите на която щъкаше добитък, чиито рога едва не възседнахме, приземявайки се. Пастирът ни уведоми, че сме попаднали в Боболунгия.
Замислихме се дълбоко къде ли сме чували за тази държава и унесът ни бе прекъснат от тътена на мощна експлозия - разбрахме, че самолетът ни се е разбил благополучно, и се сетихме, че Боболунгия е най-бедната и корумпирана държава в Европа, присъединила се към ЕС с последната вълна на разширяване...
Докато свалим парашутните си костюми, и вече се видяхме обкръжени от местна милиционерска банда. Обяснихме им какви сме и те ни закараха на разпит при самия им главатар, някой си Бобо, но когото е кръстена тази чудна държава. Той ни посрещна с кимоно и черен пояс на кръста и се извини, че го заварваме по време на сутрешна тренировка и медитация. Като разбра какво сме преживели, много се зарадва, защото за пръв път му се случвало да види живи самолетокрушенци. Обясни ни колко се радва, че сме оцелели, и че това е голямо признание за страната му. Снима се с нас и ни помоли никога да не забравяме как ни е спасил.
После ни поканиха за откриването на детска градина "Боболинка". Толкова сладки боболунгчета имаше, снимах се с тях за спомен, но на всеки кадър туловището на царя ни избутваше деликатно и на всички снимки се виждаха само той, боболунгчета и моми с питки. Бобо чупеше от питките и в доминираща поза поднасяше залците към момините устни - сцената бе изпълнена с озадачаваща, но напрегната еротика. Изнесоха ни рецитал в чест на своя патрон. Оттам се прехвърлихме на бобокортовете. Там нашият домакин опердаши на бърза ръка един боболунг, от който лъхаше на сяра и гориво. Бобо го би с една ръка, защото с другата говореше по бобофона и провеждаше субординация - обясниха ни, че всеки от правителството приказвал квото му дойде и началникът компилирал различните мнения в единна монолитна позиция. Тенисистите играха на вързано и вождът спечели десетки хиляди предизборни кебапчета.
След това посетихме музея на бобостралите. Там на филмова лента се разказваше тяхната история. Толкова удивителни неща. И за такива кратки срокове. Заради активната воля на Лидера. Не случайно тук всички го Боботворят.
От толкова впечатления не усетих как времето на моята отпуска отлетя като приказка. Това беше най-хубавата почивка в живота ми. За прощален подарък получих тениска с образа на Бобо. Като се върнах и разказах за преживяванията си, шашнах всички колеги с разказа за преживяванията си. Шефът също се ентусиазира и ме целуна по устата.
Всички си обещахме да отидем на тиймбилдинг в Боболунгия.

Публикувано във в. "Сега", 12.04.2011 г.

сряда, 6 април 2011 г.

ДОМОУПРАВИТЕЛ

Всичко вървеше с главата надолу до момента, в който ме избраха за домоуправител на входа. Към прилежащата част на входа попадаше един хранителен магазин на първия етаж, една обущарница и 21 апартамента. Като бивш униформен знам, че за да има ред, трябва твърда ръка. Точно това липсваше досега на предишните домоуправители. Трудно събираха парите за входа, наемите от магазина и от обущарницата изоставаха с месеци, хората мърмореха и недоволстваха. Още на другия ден, след като бях избран, аз направих първото входно събрание. За да събера всички, предупредих обитателите на входа, че във връзка с незаконните тераси (всички си бяха остъклили терасите, без да си извадят строително разрешително за това), ще извикам специалисти от строителен надзор, за да проверят състоянието на терасите и другите жилищни площи за евентуални нарушения. Както можете да се досетите, на събранието имаше представители на всички апартаменти, плюс собственика на магазина, плюс бай Киро - обущаря. За първи път се събирахме всички. Раздадох им по един договор и обясних, че ако не го подпишат до края на събранието, викам строителен надзор. Договорът се състоеше от една единствена клауза. А именно, че отсега нататък всички въпроси, засягащи входа и прилежащите помещения, ще се решават чрез референдум. Това се видя много разумно на моите съвходници и договорът беше подписан. След този триумф, вече не ми оставаше нищо друго, освен да се развихря.
Следващата вечер събрах входа за първия референдум. Да подкрепим ли войната в Либия или не? Някои се опитаха да протестират.
- Ама какво ни засяга това. Да му мислят политиците. Ние трябва да си решаваме реалните проблеми на входа.
- Много ни засяга даже! - веднага стопирах недоволството, докато е още в зародиш. - Заради войната в Либия, саламът днес е по-скъп с три стотинки, олиото с четири, а сиренето с пет. Така ли е?
- Така е! - подкрепиха ме останалите.
- Ако не беше войната в Либия, нямаше да поскъпне горивото, нали? Нямаше да поскъпне саламът? Затова сега ви предлагам да гласуваме за спиране на войната в Либия и да се върне цената на салама на старите нива. Съгласни ли сте?
- Съгласни! - викнаха вкупом всички.
Така осъдихме войната в Либия. Написахме протестна декларация и я изпратихме на министър-председателя, за да знае какво сме решили.
Но се прибрахме, целунахме жените и децата си и се замислихме за човешките права. И горестни бяха тия мисли, като си представяхме сатрапа Кадафи как измъчва либийския народ и невинни медсестри. Сънувахме престъпленията на диктатора срещу човечеството и се будехме със сълзи на очи.
Сутринта на свежа глава събрах пак входа и им рекох:
- Не се живее само с хляб, братя мои, но и с почитане на човешките права! Ние продадохме за два резена салам правата на човека в Либия! Предлагам ви да гласуваме за най-подробно набиване на канчето и спиране на кранчето на Кадафи!
И хората ме послушаха. Гласувахме в подкрепа на военната операция в Либия и пратихме писма. Съюзниците, имащи нашата санкция, продължиха войната, но вече легитимно употребявайки правото на силата.
На следващата вечер пак събрах входа във връзка с "Белене". Да има ли АЕЦ, или да няма? Гьол ли е "Белене", или надежда за енергийния ни баланс? Обясних им ядрената заплаха в светлината на "Фукушима 1", запознах ги с предимствата на мирния атом, сеизмичните рискове и т.н., призовах да се гласува по съвест. Имаше бурни прения и след драматично гласуване вечерта подкрепихме проекта, пратихме писма до премиера и институциите. Вечерта гледахме по телевизията километричните опашки на бедстващи японци, редящи се за един сандвич и бутилка вода. Съпреживяхме историята на 50-те самураи във "Фукушима 1", доброволно облъчващи се, опитвайки се да спрат радиоктивните течове и да спасят сънародниците си. Представихме си всичко това на наша почва и спахме лошо.
На сутринта гласувахме твърдо против развитието на ядрената енергетика в България, ЕС, Иран и по целия свят.
Пратихме писма до институциите.
Довечера ще събирам входа, за да осъдим действията и бездействията на римския прокуратор Пилат Понтийски...

Публикуван във в. "Сега", 06.04.2011 г.