неделя, 28 август 2011 г.

ЛЯТНО ПОЗИРАНЕ



Ама, че ден!
Хората се излежават като мекотели на пясъка, на мен ми се вие като вълк от Чикагския зоопарк. Сам съм си виновен. Като плащам ден за ден. Изправих косите на хазайката. Сега ми го връща тъпкано. Появиха се чужденци и набързо ме разкара. Естествено, те плащат в евро. Остава ми да си изям ноктите и последните няколко консерви русенско варено. Гларусите си врякат, без да ги е грижа за социалната несправедливост долу, на земята. Пясъкът не е толкова горещ, но на мен ми ври отвътре. Трябва да се науча да планирам дните. Не мога. От малък съм такъв. Забивам боси пети в пясъка и търся някъде наблизо бистро. Поне да пия една студено Kinly. Един разперен чадър на Astika ме ориентира. Почти пред бистрото, с енигматичното име „Санта Мария”, виждам едно момиче. Не се излежава. Дори не е по бански. На три метра пред нея, седнал на стол, позира посивял възрастен мъж. Прилича на немец. Момичето държи четката и го рисува.
            - Мога ли да видя? – питам и приближавам, без да дочакам отговора. – Ти художничка ли си?
            Въпросът ми трябва да е бил много тъп, защото не ми обръща никакво внимание. В далечината изсвирва корабче, пълно с туристи. Началото на юни е. Пълно е с германци. И все дърти. Аз да бях германец, сигурно щях да избера някоя по приятна дестинация, ама не съм. От към бистрото долита мелодията на госпъла „Amazing Grace”, в изпълнение на Джеси Норман и на мен ми порастват крила.
            - Искам да ме нарисуваш! – правя се на намахан пич. – Колко вземаш на сеанс?
            - Двайсет – казва момичето и продължава да рисува.
            - Двайсет какво? – питам, неразбрал  лева или евро.
            - Двайсет евро, мой човек! – най-сетне ми обръща внимание. – Ако си чужденец! – уточнява тя.
            - А за българи? – настоявам.
            - Българите не разбират от изкуство и не дават пари за това! – с половин уста отговаря момичето. Русите и коси са паднали небрежно върху раменете. Вятърът леко ги повдига. Иначе е кльощаво като изсушена скарида. Гърдите и имат вид на зелени смокини. Някой ден сигурно ще узреят.
            - Като студент, ще ми направиш ли отстъпка! – продължавам да нахалствам.
            - Понеже си първия българин за сезона – хили се момичето – ще го пиша за моя сметка.
            - Ееееее! - изпускам цял тон въздух - Веднъж да усетя ползата да съм българин.
            След половин час позиране, ми казва, че е готова и аз с усилие се отлепвам от стола. Схванал съм се от гадната поза, но повече съм любопитен как ме е изтипосала.
Надничам плахо.
            - Ама ти си можела и да рисуваш! – бъзикам се яко. – Приличам на Брад Пит, нали?
            - За без пари, толкова! – очите и се разширяват срещу мен – Ако не искаш, не я взимай!
            Ще си я взема, разбира се. Така сполучливо никой досега не ме е рисувал, мисля си. Но ме чопли отвътре проблема със спането.  Не мога да й кажа директно – ще ме подслониш ли за тази вечер, щото една шантава и алчна хазайка ме изгони. Ще ме сметне за нахалник. По добре да спечеля малко време.
            - С парите, които ми спести, искам да те почерпя! – погледът ми е благ като на кученце, гласът ми нежен като на славей. – Само не казвай, че имаш нещо против?
            Тя се засмива и блясъкът на белите и зъби ме заслепява. Кожата и ухае на коктейл от портокал и авокадо.
            Намираме едно приятно крайпътно заведение. Макар и пълно с хора по това време на деня, има една свободна маса. Нямам много пари, но съм решил да се правя на Робин Худ, след поредния обир в Шеруудската гора. Поръчвам панирано пилешко с печурки в лимонов сок и морски деликатеси на плоча. Също и бутилка бяло вино – Керацуда със сирене – натюр. Както го пият французите.
            - За тази почерпка, трябва да ти нарисувам още един портрет. – подмята с гласче на стюардеса девойката.
            - Предавам се без бой! – бързам да се съглася, защото идеята ми харесва. Но си мисля, че  е време да се запознаем. – Казвам се Красимир. А ти?
            - Аз съм Петя. – подава ми ръка.
            - От кога рисуваш на плажа? – не че толкова ме интересува, но нали трябва да завържа разговор. Все пак вечерта си тропа на вратата.
            - Рисувам от края на май до края на септември. – усмивката и е мека като кожа на норка.
            - Печелиш ли нещо или просто да минава времето? – сигурно въпросът ми я обижда, защото не казва нищо, само нещо измънква, което сигурно означава - да. Не я питам повече за това.  Постепенно набирам смелост, докато реша, че моментът да и кажа болката си, е дошъл. Хм! Айде, де! Още не мога да се престраша!
            - Женена ли си?
            - Не.
            Това е най-хубавият отговор, който някога съм чувал.
            - Петя! – опитвам се да се усмихна, но понеже знам, че зъбите ми са грозни, се отказвам и продължавам със сериозен вид. – Хазайката ме изхвърли от квартирата. Нямам къде да спя тази вечер. Можеш ли да измислиш нещо?
            Гледам я с очакващо излъчване. Тя си кълца невъзмутимо месото, все едно си говорим за прогнозата за времето.  Погледите ни се срещат. Потъвам в лазурно-синия блясък на очите й. Чувствам се като ранен гларус в ръката й. Без да се усетя, съм поставил ръката си върху нейната. Тя не се дърпа. Масата се облива в светлина. Точно в този момент пускат едно старо парче на Смоуки. Забравил съм му името, но по важното е, че е блус. След миг я притискам в обятията си. Тя танцува великолепно. Колко е хубаво, че хазайката ме изхвърли. Утре трябва да й благодаря. Може да й подаря букет. Заслужава си го.
            Допиваме виното. Вече държа ръката й по-смело. Тръгваме към нейната квартира. Пред една триетажна кооперация тя се спира, обръща се към мен и ми казва с тих глас.
- Ще спиш тази нощ при дъщеря ми, защото аз трябва да се грижа за леля си, която е много болна. Заради нея рисувам цяло лято. Пенсията й стига само за лекарства.
Два гларуса са спрели до мен и ме наблюдават. Не знам какво си мислят, но на мен определено не ми е до гларуси сега. Ако имах пушка, щях да ги гръмна. Зяпнали са ме като стари баби на оглед на булка.
Ама, че ден!

сряда, 24 август 2011 г.

ДЪРЖАВАТА – ТОВА СЪМ АЗ



Ей че опозиция се навъди! Като са ме емнали всички – от леви политици до политици с лява резба. Министър-председателят това, министър-председателят онова. На някой жена му избягала и се залюбила с друг – министър-председателят му виновен. Друг си похарчил заплатата за скъп телефон и жена му вкъщи го погва с метлата – пак аз виновен. Друг се напиня да роди политическо недоносче,  демек да мери с мен мускули, но силицата му като на комар.
Аз каква вина имам, че съм харизматичен и получавам винаги одобрението на хората. Сега да кажат – избори и на часа съм ги спечелил. Вот на недоверие ще ми искат. Не си виждат инфантилните физиономии и изцапаното политическо минало, седнали акъл да ми дават. Аз да не съм някаква топка да ме размятат из пленарна зала. Нямам ли си по-важни задачи, господа опозиционери! Само за една седмица съм направил 18 първи копки, открил съм 12 спортни площадки, два завода за отпадъци, един музей, три станции на метрото,  нов лот на магистрала „Тракия”, пет плувни басейна, два хотела на морето и едно голф игрище.  А като сте толкова окумуш, кажете ми, някой от предишните управляващи да е направил нещо подобно за държавата. Не, разбира се. Но ако видите колко неща е направил за себе си, ще ви паднат капите.
По 24 часа в денонощието да работя, пак ще се намерят критици на моето управление. Не държа да бъда харесван, но няма да позволя и да ми се пречи на работата.
Седнали да ми искат вот на недоверие за цялостната ми политика. Абе, айланкоу, какво разбирате вие от цялостна политика, когато не можете да напълните една зала с избиратели. Имената ви не могат да запомнят хората, а за мен песни се пеят, опери се пишат. Всяко трето новородено момче е кръстено Бойко. Ако не вярвате, проверете в ЕСГРАОН-а. Даже в Родопите има село, което носи името ми. На половин час път от Пловдив е. Е, как да не го уважаваш тоя народ. Аз самият от него съм излязъл, но нито съм се главозамаял, нито съм му сложил кръста.
А кажете ми, драги опозиционери, някой досега да се е опълчвал на руските геополитически интереси в България. Никой, нали. Е, аз се опълчих. Някой досега да се е опълчвал на мафията. Не. Аз се опълчих. Вече няма престрелки, няма разпределение на територия. Някой да се е опълчвал на световната криза. Не. Е, аз пак се опълчих. Във време на криза аз вдигам заплати и пенсии. Къде го има това? Никъде. Само тук. По време на криза аз строя магистрали, отварям художествени галерии, откривам  нови стадиони и спортни зали. Знаете ли какво ми коства това. Коства ми побелели коси и изтъркани подметки. Коства ми много пот и много лишения. Но знам, че след мен не е потоп, както беше при предишните управляващи, а все нещо ще остане. Ако не друго, поне магистралите.
Знам, че много хора искат да ме видят президент. Защото президентската институция е слаба и очакват аз да се проваля. Не са познали. Ако стана президент, аз ще обърна с хастара навън президентската институция и пак ще бъда силен президент. Ето за това, мога да взема добрия пример от Кремъл.
Вижте, човек тежи на собственото си място. Ако искате и ватман ме направете, пак ще бъда най-добрия. Друга опция не съществува. Кралят слънце, Луи ХІV беше изговорил една фраза, която стана символ на силната власт. Мисля си, че тази фраза много ми приляга и аз с чиста съвест мога да извикам от балкона на Министерски съвет – Държавата – това съм аз. Ако някой все още не го е разбрал – толкова по-зле за него.

неделя, 14 август 2011 г.

ДЕН БЕЗ НЕГО



Днес сутринта си казах – край, този ден ще изкарам без него. Имаше такъв апел. Ето, реших да се вслушам в народа. Ще се опитам да се концентрирам върху работата си и върху нищо друго. Без непрофесионални тегели, разсейки, прибежки, свалки и тем подобни. Ще си гледам  работата на компютъра и дори към краката на колежките няма да поглеждам, нищо че са с къси поли.  Поне не явно.
Отивам на спирката да си хвана трамвая.  Странно, трамваят вече не минава оттук. Сменили му линията.
- Защо така? - питам едно бабе, което продава вестници наблизо.
- Аааа, те спирката още онзи ден я преместиха. – сочи с ръка - През две преки оттук е новата.
- Ама защо са я преместили? – питам пак.
- Ами нали строят метро. Той Бойко Борисов обеща за шест месеца да свършат работата и така ще можем за пет минути да стигаме до централна гара.
- Защо искаш да стигаш за пет минути до централна гара?
- Не че искам – сепва се бабата. – Просто така каза премиерът. На мен, като ме гледаш, повече ми трябват централните гробища.
Вярно, бях чувал, че ще се мести спирката, но точно днес ли?
Както и да е. Отивам на работа. Изпивам си първото работно кафе и по някое време една от колежките току се промъква зад мен.
- Ти разбра ли онзи ден какво са пуснали в Интернет?
- Какво са пуснали? Някой порно клип с мис България ли?
- Не това. – приближава до ухото ми тя. – Група граждани излезли с инициатива във Фейсбук – „Ден без Бойко Борисов”
- Не думай! – правя се на гламав. – Че защо така? Какво им е крив човекът.
- Не че човекът им е крив. Това е протест срещу медиите.
- Срещу медиите!
- Да, следват го по петите навсякъде и не го оставят на мира. И до тоалетната да отиде и те там. А пък ако кихне,  веднага правят от това новина. Истински папараци са. А човекът прави толкова много за тази държава.
- Добре, колежке – предлагам аз. – ти искаш ли и ние днес да не говорим за него, а? Един ден само, утре пак ще си го разнищваме. Но днес да не го споменаваме въобще. Аз без да знам за тази инициатива сутринта като станах точно това си намислих – да не говоря днес за него.
- Съмнявам се дали можем да изпълним това. – казва колежката и ми шепне на ухото – Та той е мечта за жените, не намираш ли?
- Първо на първо не съм жена, за да разбирам това и второ на второ, аз днес няма да говоря за него, няма даже да си помисля за него. Ти само стой, та гледай!
Колежката прави въртеливо движение с ръката, като да ми каже „ти с всичкия ли си”, после се настанява на нейния си компютър и се захваща с нейната си работа. Така около половин час. По едно време от вън се чува някакъв трясък. Всички скачаме от местата си и се залепваме за прозорците. Долу две коли се сблъскали. О, какво е това? Да вярваме ли на очите си? От едната кола излиза сам той, министър-председателят. Какво щастие, че не е пострадал. Районът бързо се наводнява с полиция и ние скоро го изгубваме от погледа си. Ударените коли ги отнасят нанякъде и ние се връщаме на работните си места. Колежката ми намига злорадо, все едно че иска да ми каже – „видя ли какво предизвика с твоето – ден без него.” Докато се чудя как да и го върна, в коридора на нашето учреждение става някаква суматоха. Чува се шум от отваряне и затваряне на врати, някакво топуркане, някаква глъчка. Неизвестностите скоро са разсеяни от чистачката кака Дора. Влиза без да чука и като скоропоговорка извиква на един дъх.
- Министър-председателят е тук, бе, какво стоите като лепенки на столовете. Елате да го видите.
- Тук! – вдигам рамене недоумяващо – И какво прави тук?
- Ами открива новата фитнес зала на последния етаж. Няма ли да го видите все пак? Може да ви дадат по телевизията. Знаете ли каква навалица е около него.
Всички тръгват след чистачката, кака Дора, само аз оставам сам в стаята. Все пак казал съм си, че този ден мога без него и толкоз. Но това не означава, че довечера няма да гледам новините. Защото за вечерта не съм давал обещание.

събота, 13 август 2011 г.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ ІV


Сутрин в кафенето на хубавото Ленче е винаги оживено. Кой бърза, преди да отиде на работа, да изпие по едно кафе, кой идва да се осведоми за новите квартални събития, кой идва само да изплакне очи в Ленчето, която спокойно може да спечели приза „мис барманка 2011” г. стига някой предприемчив бос да се сети да организира подобно мероприятие. Тук са тримата верни авери – Спиро, Тенката и бай Петко. Както винаги разговорът им се върти около политиката.
- Вие чухте ли, че Америка за малко да фалира? – подхваща бай Петко. – Не мога да повярвам, че такова нещо е възможно да се случи!
- Що да не фалира – включва се Тенката. – Като е лапала кредити само на едното доверие. Къде дават така щом сиренето е с пари!
- Тая криза била страшна работа, бе! – продължава бай Петко. – Удари сума ти държави. Виж гърците направо ги съсипа. Взеха да си продават островите, барабар с маслините.
- Аз мисля, че тази ситуация работи за нас! – подкача ги Спиро.
- Как така да работи за нас? – питат в един глас другите двама.
- Ами много просто! Ето, обяснявам. Нас все още тази криза малко ни е засегнала, нали?
Двамата приятели кимат.
- Така, значи ние на този фон стоим по-добре от Гърция, Испания, Португалия, че и САЩ, нали?
Другите пак кимат.
- Така, съгласни сте с мен. – подсмихва се Спиро и оглежда своите приятели. - Тогава сега идва златен час за нашето правителство.
- Златен шанс за какво? – недоумяват другите.
- Златен шанс да си разменим ролите с другите държави. Обяснявам…Сега е моментът ние да въведем зелени карти и да започнем да внасяме мозъци от другите страни, които да работят за просперитета на държавата. Сега е моментът Западът да заговори за така наречената „Българска мечта” Знаете ли колко чужденци си живеят като царе у нас.  Един прост английски селянин дето се скарал с жена си идва у нас и си купува къща в Арбанаси за един милион лева. Ама в лири стерлинги това са си стотинки, дето ги е спестявал от закуски.
- Тъй-тъй – цъкат с език двамата и преглъщат тежко.
- Още идеи имам аз, ако ме издигнете за кмет, ще видите какви чудеса ще ви направя. Защото единственото, което ми липсва, е власт. Другото си го имам. Аз да бях на мястото на премиера не само магистрали щях да правя, ех!
- Ами какво например? – любопитен е бай Петко.
- Ами например щях да привлека японските автомобилни заводи в нашия град. След онази работа с Фукушимата, Япония е свършила като държава. Ще минат години, докато се оправи. А аз ще им подам ръка в този труден момент, като им дам тук терен за развитие. Хем ще имат евтина работна ръка, хем чист въздух. Няма радиации, няма земетресения, няма цунамита, нищо. Печелят двойно. Ама с уговорката колите за българските граждани да са двойно по-евтини.
- Ти си бил голяма работа, бе Спиро! – пали се Тенката – Още днес пускаме подписка за кметските избори.
- А ти, Тенка - замечтава се Спиро - понеже разбираш от автомобили, ще те направя директор на автомобилния завод, вие само ме изберете.
- Ами мен къде ме забрави! – сопва се бай Петко.
- А, не съм те забравил, как си го помисли само. – потупва го приятелски по рамото Спиро. – Ти навремето нали си имал картофена нива?
- Имал съм!
- Значи ти ще си бъдещият управител на столовата в завода.
- Уха, че аз от това отбирам най-много.
Ентусиазирани, бай Петко и Тенката се провикват към хубавата барманка.
- Ленче, дай по едно кафенце и донеси лист и химикал, че ще учредяваме нова партия. Пък тебе може и секретарка на кмета да те направим.

сряда, 10 август 2011 г.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ ІІІ



- Ех! – въздъхва тежко Тенката.- Оженихме най-сетне принц Уйлямс.
- Защо го казваш така, сякаш са ти потънали гемиите? – ядосва се Спиро.
- Потънаха, и то много надълбоко. – продължава Тенката.
- Че защо? – подхваща го бай Петко.
- Защото наша Павлинка без годеник си остана. А така си го харесваше. Цяла година все за принца ни приказваше. Принцът това, принцът онова. На ти сега  принц…
- Много ти знае принц Уйлямс за твоята Павлинка. – закача се Спиро.
- Как да не знае. – не се предава Тенката. – Те от две години по интернета си драскат писъмца, туй-онуй, както си му е времето сега.
- Да не искаш да кажеш, че Павлинка е някаква далечна издънка на кралски род? – куми се бай Петко.
- Каква ти издънка, какъв ти кралски род! – отговаря Тенката. – Просто момиче е тя, селянче от село Големи ливади.
- Ами как тогава си е писала с принца като е просто селянче? – недоумява Спиро. – Тя английски език знае ли?
- Не знае, де ще знае тя, те си пишеха на български.
- Сега вече ни хвана за канарчета, Тенка! – показва жълтите си зъби бай Петко. – Откъде ти принц Уйлямс ще знае български език. Той едва ли знае България къде се намира на картата на Европа.
- Не знам откъде, но знам друго, че наша Павлинка забременя от принца.
- Ай стига, бе! – маха с ръка Спиро. – Вече взеха да ми поникват криле. То бива - бива, ама това твоето…
- Истина ви казвам, не лъжа. Забременя и онзи като и казал да махне бебето, тя право при нас идва. Реве и хлипа, хлипа и реве. Тъй и тъй вика, онзи принц ме измами. Как тъй ще те измами, й викаме. А тя вика, ей тъй, измами ме. И три хиляди лева ми взе. Наду ми корема и после хвана гората.
- Чакай малко – не се стърпява Спиро. – Туй нещо ми намирисва на нещо. Такова…искам да кажа, познато ми е. Пишеха си писма, казваш. По интернета.
- Да. Така беше. Честен кръст! – и Тенката се прекръства.
- Тая работа на мене ми е ясна от всякъде.  – започва Спиро. – Това не е истинският принц Уйлямс, Тенка! Това е просто някой чифутин, дето си е турил в интернета никнейм Принц Уйлямс. И Павлинка, нали сам каза че е просто момиче, си е помислила, че това ще да е онзи принц Уйлямс и е лапнала балона.
- Добре де, тя като го е видяла – не се съгласява бай Петко. – как не е разбрала, че този тип е мошеник?
- Много била влюбена, затова нищо не забелязала. – оправдава я Тенката. – Онзи и правел разни подаръци, на екскурзии я водел, държал се с нея като принц.
- Много влюбена, казваш, по скоро много загубена – уточнява Спиро.
- А Павлинка каква ти се пада на теб? – любопитства бай Петко.
- Никаква, каква. Просто дъщеря на мой братовчед. Той, братовчед ми, разказа тази история и аз реших да ви я разкажа на вас.
- Тенка, Тенка – провиква се Спиро. – Щом не ти е никаква, не я мисли много. Ти по-добре виж довечера твоята дъщеря с кого си пише по интернета. Нали знаеш, че принц Хари все още не е женен.
- Прав си, друже, много си прав. Ще трябва хубаво да я проверя довечера. Да не вземе да се окаже, че си пише с някой принц, или с някой шейх, че тогава да видиш какво ще я направя мойта хубостница.
- И да я видиш с какво име се подписва. Да не се окаже, че никнейма и е принцеса Камила, щото тогава със сигурност ще има много обожатели. – хили се доволен Спиро.