четвъртък, 8 септември 2011 г.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ V


Тримата приятели от рано са заели местата си в кафенето и прелистват сутрешните вестници.
- Леле! – възкликва Тенката – Японци щели да строят ресторант на луната! Цъ,цъ,цъ! Ето, вижте ако не вярвате! – и понеже вижда, че го гледат недоверчиво, им подава вестника.
- Да бе, да! – репликира го бай Петко – Аз пък имам ранчо на Марс. От три века не съм го посещавал. Сигурно се е натрупала много трева за скубане.
- От японците всичко може да се очаква! – подкрепя тезата от вестника Спиро – Ако искате да знаете, за мен те и без това са извънземни. Ако поискат, ще построят небостъргач в дълбините на тихия океан. Не знам дали има нещо, което може да им се опре – било в строителството, било в производството. Инженерната им мисъл е на световно ниво, да не кажа и повече. Скоро четох някъде, че използвали маха на пеперудите за производство на алтернативна енергия. И го вярвам!
- Чудо голямо! Те са изтрещяли отвсякъде! – обажда се Тенката – Но ако и да са голямата работа, ако им дам чук и тел, няма да ми направят нищо. Докато ние, българите, с чук и тел всичко правим, нали така.
- Да, защото сме примитиви в сравнение с тях. – уточнява Спиро.
- Примитиви сме, друг път! – удря го на чувство Тенката. – А кой е измислил компютъра, а? Да не е Джонатура Атанасура, а! А кой държи световния рекорд по скок на височина за жени. Не е ли Стефка Костадинова. Ако искаш да знаеш, японците са дребни и невзрачни хорица. И с тия тесни оченца, всичко им изглежда наопаки.
- Е, айде сега, ще се заяждаме! – не е съгласен Спиро - Аз не съм казал, че българите сме нищо, казвам само, че японците са много яки във всяко отношение. И в доста неща ни превъзхождат.
- Ама във футбола са по слаби от нас! – вмъква внимателно бай Петко.
- Това не е сигурно! – продължава Спиро – Защото женският им отбор по футбол скоро спечели световното първенство. А мъжкият им отбор от няколко години се класира на световни квалификации. Докато ние…
- Падаме от Англия у дома с три на нула.- прекъсва го Тенката, който е върл почитател на българският национален отбор по футбол.
- Все пак е Англия, не е Тринидад и Тобаго. – успокоява го Спиро.
- Че ние с този състав и от Тринидад и Тобаго ще паднем. – налива ново масло в огъня бай Петко.
- За всичко е виновен Бойко Борисов – заключава Тенката.
- Че защо пък той ще е виновен? – недоумява Спиро.
- Защото мерника му е все в магистралите, а за българския футбол не прави нищо.
- Какво може да направи той? – пита Спиро – Да влезе на терена да играе ли?
- Например може да говори с Бербатов да се върне в националния отбор. Може да не подкрепя Лечков за кмет на Сливен, може да намери европейски пари за българския футбол. Нали той самият играе там в някакво селско отборче.
- Да, но магистралите са по важни от футбола, не мислиш ли? – пита го Спиро.
- Не мисля! – ядосва се Тенката – Само футболът може да обедини нацията, така както го направи през 1994 г. в САЩ.
- Да, но футболът е просто един спорт, а магистралите са за всички! – държи на своето си Спиро.
- На всички, друг път! – не се съгласява Тенката! – При тоя скъп бензин, какво ме топли мен че ще стигам за 5 часа от София до морето. Нищо. Защото магистралите са за богатите, а футболът е за бедните, разбра ли сега? Аз мога да си седя пред телевизора и да си гледам мач, а ти не можеш да си седиш вкъщи и да си на морето едновременно.
- Тука вече се съгласявам с теб! – предава се Спиро
- Ще се съгласиш, я, къде ще отидеш. И не само това, ами сега ще почерпиш по едно кафе, че съм си забравил портмонето вкъщи. – прави се на ударен Тенката.
- Нямаш грижа, брате. – кима Спиро и се обръща към барплота - Ленче, дай душичко по едно кафенце, че комай, стигнахме да консенсус. А от това по хубаво на разговора, нема!

неделя, 4 септември 2011 г.

РАЗДВОЯВАНЕ


Понякога изпадам в странно състояние. Твърде неопределено, за да му се даде точна дефиниция и твърде категорично, за да не му обърна нужното внимание. А то е, че живея между съня, а сънувам между живота. Може да се каже и по друг начин. Едновременно сънувам и живея. Като две ярко противоположни състояния, които протичат успоредно в мен. Но на определени интервали от време разменят местата си. В такава ситуация ми е трудно да преценя повече сънувам или повече живея. Кое е действително, кое е нереално. Или всичко е някаква смес и от двете. Ако не можете да намерите ред в хаоса, сигурно разбирате положението, в което съм изпаднал. Ако аз съм вторичен продукт на първична сила, то намирам за логично да нарека сънят вторичен продукт на живота. Но понякога той дотолкова обзема битието ми, и имам чувството в такива мигове, че животът е вторичен продукт на съня. Може би ви обърках. Всъщност, и аз сам се обърках. Оплетох се в паяжините на аналитизма и сега вися безпомощно като уловена муха на кукичката на рибаря. Струва ми се, че виждам съвсем реално рибата, която ме приближава и се опитвам да извикам, но от устата ми не излиза звук. Ням съм. Тя се приближава, отваря огромната си уста и …Толкова е тъмно. До ушите ми достига шум на течаща вода, като от водопад, но в далечината. Някакво глухо боботене и като че ли удар на весла. Бавно очите ми привикват с тъмнината и започвам да различавам отделни елементи. От някъде влиза процеп светлина. Затънал сам във някаква гадост, която смърди на риба. Какво казах? Риба ли! Сега си спомням. Та аз съм в корема на рибата. Спомням си отворената паст и как потънах в нещо тъмно и страшно. Значи не сънувам. Или това е сън и сега ще се събудя. Тръгвам по посока на светлия процеп. Виждам как нещо се вдига и спуска като гилотина. И усещам огромното количество вода, което ме повлича навътре. Там, където съм бил досега. Значи това е устата на рибата. Пробивам си път отново и се опитвам да разбера интервалите на отваряне и затваряне на устата. Пет секунди отворена, пет – затворена. Трябва да опитам да се измъкна. Напрягам сили и заемам стратегическа позиция. Тъкмо понечвам да се хвърля и виждам…о, ужас!...о, ужас!... една огромна черна паст да връхлита отгоре ми. Усещам силен тилен удар, блъскане по едното рамо, после по другото и отново непрогледен мрак. Трудно се съвземам. Опитвам се да си спомня какво беше това. Много ми е познато като състояние. Ами, да…точно, така излиза. Друга риба е глътнала моята риба. Веднъж вече преживях подобно нещо. Сега съм в двоен капан. Лошото е, че моята риба не диша. Няма индикации, че е жива. Ако не се съживи, аз си оставам в нея. Смъртоносен капан. Ако сънувам всичко това, сега е време да се събудя. Но не се събуждам. Значи е истина. Смътно чувам някакъв далечен шум. Тръгвам с пълзене по посока на шума. Почти свиквам с тъмнината, за да видя, че моята риба е с полуотворена уста. Трябва да използвам момента. Изглежда инстинкта за самосъхранение я кара да диша едва доловимо. Промъквам се с усилие, защото съм дебел и тялото се промушва трудно. В другия корем е по-уютно. Тук бих изкарал и една седмица. Стига да има какво да ям. Защото вече усещам глад. Рибата също е гладна, защото бухва в корема си водорасли, малки рибки, миди, рачета и какво ли още не. Следя за интервалите на отваряне и затваряне. Промъквам се покрай цял пасаж от жълтоперки и се вторачвам в спасителната светлина навън. Готов съм през следващото вдишване да изскоча. О, не..! Пак ли?...Ужас!... Всичко се повтаря отначало. Отново една огромна паст приближава и всичко замира в тъмнина. Нямам сили да се изправя. Боли ме всичко. Крака, ръце, тяло. Липсват ми съпротивителни сили. Предавам се. От това място не мога да изляза. Точно тук ме удря някой. Събуждам се. Жена ми е надвесена над мен. Нещо съм бълнувал. Казва ми, че станала някаква авария в енергото и вече цял час спират и пускат тока. На определени интервали. Казва че рибите, които съм хванал на язовира са изскочили от ваната и сега ги гони из стаите. Но в тъмното не може да ги намери всичките. Един шаран все още се губи. Успокоявам я, че знам къде е и ставам да и помагам. Само едно не мога да разбера – как съм попаднал в този апартамент и коя е тази, която ме гледа от ъгъла на стаята и си отваря и затваря устата на определени интервали. Дано да заспя отново. 

четвъртък, 1 септември 2011 г.

ШЕНГЕН


Нова цел, жадувана, велика,
е застанала пред мен –
искам аз да ме приемат
във пространството Шенген.
Тази граница невидима
ме тормози всеки ден
и от нея нямам мира –
искам аз да съм в Шенген.
Обещавам да съм кротък,
да съм честен и смирен,
само съкратете срока
на туй влизане в Шенген.
Моля ви се, еврохора,
аз съм ви страхотен фен,
нека пак да съм в затвора,
но поне да е в Шенген.