неделя, 23 декември 2012 г.

ПОЖЕЛАНИЯ ЗА КОЛЕДА

Коледа е. Време е за подаръци. Ето произволно какво си пожелават хората за Коледа.


  • 40 инчов телевизор

  • златно колие

  • шестица от тотото

  • нов лаптоп

  • екскурзия в чужбина

  • нова връзка

  • бебе

  • работа

  • снежен човек

  • съседка за кафе

  • майстор за банята

  • смяна на покрива на къщата

  • любов от пръв поглед

  • паричката от новогодишната баница

  • стая под наем

  • суичър

  • мобилен телефон

  • ортопедични матраци

  • нов модел нисан

  • пързаляне с кънки

  • бутилка Шардоне

  • купон с приятели

  • вратовръзка

  • автомат Калашников

  • лек против косопад

  • вълшебно огледало

  • лотариен билет

  • пълнена пуйка за вечеря

  • да откажат цигарите

  • да се върне съпругата

  • шал с ръкавици

  • пудел

  • прибори за бръснене

  • скок с бънджи

  • пиратки

  • уреди за фитнес

  • силиконов бюст

  • спрей срещу мечки

  • летящо килимче

  • тринайста заплата

  • да има утре

  • сняг на парцали

  • полет с балон

  • здраве
Оставям на вас да продължите този списък...

петък, 21 декември 2012 г.

Писма до Дядо Коледа

Моя позната разказва как синът й, малчуган на 6 годинки, изпратил пет писма на Дядо Коледа.

В първото писмо написал: Дядо Коледа, здравей! Аз съм Илиянчо от България. Нали я знаеш къде се намира. Навън вече вали сняг и аз зная, че ти скоро ще дойдеш. Искам да ми донесеш един голям конструктор. Ама мнооого голям.
Във второто писмо написал: Дядо Коледа, извинявай че те карам да ми сменяш подаръка, ама Тошко има пожарна кола с дистанционно управление. Искам и аз такава кола. Нали ще имаш още една и за мен?
В третото писмо написал: Дядо Коледа, пак съм аз, Илиянчо! Не искам кола с дистонционно управление. Искам лаптоп за мама, защото татко ни заряза и си взе лаптопа и сега мама плаче, защото няма с какво да работи.
В четвъртото писмо написал:
Забравих да ти кажа, че искам едни боксови ръкавици. Ако татко някой ден се върне, да го натупам хубаво.
В петото писмо написал: Дори и нищо да не ми донесеш, ти пак ще си останеш моя любим Дядо Коледа! И целуни елените!

Всички на работа събрахме парички и купихме едни боксови ръкавици на малчугана. Като подарък от Дядо Коледа. Но все пак се надяваме да ги използва само в приятелски битки.

понеделник, 10 декември 2012 г.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ VІІІ





Тримата верни приятели Бай Петко, Тенката и Спиро са седнали рано сутринта в кафенето, разглеждат новите вестници и бистрят политиката.

- Не й върви на съдебната система у нас и туй-то!

- Защо бе, бай Петко? – пита престорено Тенката.

- Туй да не можеш да намериш един нормален съдия за конституционния съд!

- Що, все ненормални ли слагат! – бъзика го Спиро.

- Не, бе! – троснато отговаря бай Петко – Какво се правиш на гръмнат с мокър барут. Всички кандидати се оказват в конфликт на интереси.

- Че то където има интереси, винаги има конфликти! – мъдро обобщава Спиро.

- Но туй са съдии, не може така, излагат нацията! – продължава да се пали бай Петко. – Къде отива респектът от съда?

- Проблемът е, че първо са хора, а после са съдии – подмята, хванал се за думите на бай Петко, Тенката. - И докато са хора, винаги ще са в конфликт на интереси.

- И глей кво се получава – от устата на бай Петко хвърчат слюнки. – Госпожа прокурорката не знаела с какъв бизнес се занимава сина й! Айде, де! Ние да не сме вчерашни.

- Не сме, от онзи ден сме! – пуска опозиционен откос Спиро.

- Синът продава на баба си фирма и майката, прокурорката, нищо не знаела за това. И още повече, че фирмата била регистрирана някъде на Канарските острови. Що там...да не се плащат данъци, що...- сам се пита и сам си отговаря бай Петко.

- Ами може нищо да не знае жената!... – репликира го Тенката.

- Да бе, не знае, нали и тримата живеели в един апартамент. Те какво – не се виждат на вечеря ли...?

- В един апартамент ли? – пита под мустак Спиро. – Значи живеят в триетажен мезонет и всеки си е на отделен етаж, затова не се виждат...Може...Мойта балдъза има такъв мезонет и постоянно ми се оплаква, че не вижда брат ми вкъщи. Как да го види! Когато тя е на първия етаж, той сигурно е на третия...После тя го търси на втория, той е на първия и...въобще голямо търсене пада.

- И после Цецо не бил прав!...- продължава бай Петко, без да се впечатлява от забележките на Спиро - Много си е прав човека дето вика – „Ние ги хващаме, те ги пускат” То тогава едва ли ще се намери съдия дето да не е в конфликт на интереси. Щом престъпниците са на свобода, значи съдиите са в конфликт на интереси.

- Ей това вече е велико дето го казваш! – хили се Спиро – ще си го запиша в дневника довечера. Това е лафът на седмицата. Изкърти плочките, ей! Направо изпада мазилката.

- Що – гледа го опулен бай Петко – Не е ли истина?

- Истина е, но лафът си е лаф! Аз така не мога да го измисля! Утрепа рибата!

- Аз рибата я трепим само у магазина.

- Знам аз, знам – припява Тенката – а дома трепиш жената.

- Е, стига де, само един път сам я трепал, но якичка излезна, още е жива! – и очите на бай Петко се разширяват от възбуда. – Те ако магистратките бяха поне малко като мойта жена, съдебната ни система нямаше да е на тоя хал...С железен юмрук щеше да се държи тя, с железен...и всички щяха да й имат респекта...на системата де, не на жената...Ленче...дай по още едно кафенце....

сряда, 5 декември 2012 г.

ТОТОНЕВОЛИ





В кварталната градинка се засичат двама пенсионери.

- Дончев, къде се губиш, бе братче? Цял ден те търся и не мога да те открия. Днес жената отиде да навести майка си и можехме да му дръпнем на спокойствие една табла.

- Остави се, Кире, то не е за разправяне. В пет часа съм станал сутринта и бягам да вардя ред. Като пристигнах пред обекта и какво да видя, километрична опашка. Направо коленете ми омекнаха.

- Ред за какво! – недоумява набора - Да не са пуснали в месарницата месо от кенгуру. Нали министърът вчера обеща по телевизията.

- Не за това! – бърше потта от челото си Дончев – Отидох да вардя ред пред тотопункта, джакпота тази седмица е 1 милион лева.

- Един милион!...И защо ти е този джакпот, бе комшо, та ние с тебе отдавна сме взели-дали.

- Че сме дали, дали сме, ама нищо още не сме взели от тая държава. Не мислиш ли че е време да го направим.

- И какво – подпитва Кирето. - Опашка викаш!

- Огромна опашка, казвам ти, чак до кръстовището. И един полицай раздава талончета с номерца.

- Номерца!

- Да, всеки да си знае номера...да няма бутане и туй-онуй.

- Аха! Виж ти! Регулировчик на тотопункта. Иновации в системата.

- Да отида аз в пет часа сутринта да пускам фиш и пред мен да има 178 човека. Кога е било това. И идва полицая и ми дава номерче 179.

- Въх! Не думай!

- Ей, мой човек, му думам аз, щото го познавам, айде, викам, пусни ме по напред. Ще ти дам два лева да се почерпиш. Стар човек съм, не ми понася чакането.

- Не може, вика той, на служба съм.

- Че нали затова те подкупвам, щото си на служба, викам му аз, ето ти три лева, но ми дай по преден номер. Не може да не си запазил ти. Нали сме си българчета.

- Не съм, вика, бате Ставри, ето виж, даже майка ми е два номера преди теб.

- А, така ли, че ти си по-зле и от Гюро Михайлов, викам му аз и му тегля една от нашите, ама той не чува това, аз така – вътрешно.

- Не го познавам, вика, този, от друго районно трябва да е!

- От друго е, от друго е, викам му аз.

- В крайна сметка, пусна ли тото или не.

- Пуснах, ама докато ми дойде реда, изтървах този тираж. Пуснах за следващия, но ако джакпотът падне, язък ми за чакането, за потенето, за всичко…И лумбагото взе да се обажда...

- Знаеш ли какво, Дончев!

- Не.

- Ако джакпота не падне и трябва пак да чакаш на такава опашка следващия път, обади ми се. Ще дойда и аз да чакам, ама ще взема и таблата да не скучаем.

- Браво, бе, комшо, как не съм се сетил за това. Значи има ли джакпот, играем табла вкъщи, няма ли джакпот, пак играем табла, ама пред тотопункта.

- Точно така.

- Да живее приятелството...джакпота!

- Да живее!

петък, 28 септември 2012 г.

ЗАТВОРЕН КРЪГ





Време е да излизам. Навън е горещо и се чудя какво да облека. Все пак слагам нещо, колкото за приличие. Знам, че мъжете обичат да надничат в деколето ми. Защото има какво да видят. По центъра е пълно с народ. Колко много безработни. И аз съм като тях. Нямам пари, а искам да си купя толкова неща. Трябва да отида до бюрото по труда. Всеки месец поредния подпис. Не че ми намират работа, не, просто си изпълняват задължениета. Вината не е в тях. Кризата уби работните места. По центъра няма да си намеря работодателя. Но е хубаво, че мога да се разходя. Дори не ми се пие кафе. Жегата убива настроението. Реве ми се. На нечие мъжко рамо. А такова няма наблизо. По-добре да не рева. Не ми се прибира. Вкъщи ме чакат две гладни деца. Не мога да разбера защо искат да ядат по три пъти на ден. Това действа депресиращо. Всъщност, днес можех и да не излизам. Кризата убива настроението. Ако имах пистолет, щях да я застрелям. Не, по-добре себе си. В противен случай ще ме убие тя. Пак ми се реве...

петък, 7 септември 2012 г.

ТАЙНАТА МИСИЯ НА БАТМАН





Батман стоеше замислен в кабинета на премиера. Беше хванал с две ръце главата си, събирайки мислите си. Само за днес беше предотвратил пет семейни скандала, три сбивания в ромска махала, едно намушкване с нож в дискотека. Но електронният му мозък сканираше всичко, което се извършва в този момент в страната и косите му настръхнаха. Видя как депутат изнудва арендатор, разчете набързо с електронните си фибри как в пленарна зала се гласува лобистки закон, който ще спаси от наказание депутат от мнозинството. Видя далаверите, които се вършат в Здравната каса, изпомпването на бюджета от болниците, които си надписваха пари за неизвършени дейности. Видя празното портмоне на кака Пенка, пенсионерка от Младост ІІІ, която нямаше пари да си купи нужните й лекарства, а й предстоеше животоспасяваща операция. Видя как роми крадат кабели в едно шуменско село и как ги връщат като скраб в близкия склад за вторични суровини. Видя...всъщност, вече не знаеше какво не е видял. Затова поиска спешна среща с министър-председателя. Затова беше в приемната зала и го чакаше. Ето го и него, задаваше се усмихнат от другия край на залата.

- Батмане! – подаде му ръка премиерът - Радвам се да те видя на моя територия. Досега все по чуждите държави скиташ. Ето те най-сетне при нас. Мисля, че сме ти създали всички удобства за работа, нали така!

- Така е, г-н Премиер, така е! – Батман пусна една тънка усмивка, специално инсталирана за такива приеми. – Хотелът е добър, храната е прекрасна, командировъчните са приемливи. Но тук работата е толкова много, че не мога да смогна.

- Щом ти не можеш да смогнеш, какво да кажем за службите ни! – натъжи се министър-председателят. – Давай идеи как да ти помогнем.

- Искам да обуча още Батмани, за да можем да покрием територията на страната. Сега по едно и също време стават толкова престъпления, че аз не мога да бъда едновременно на хиляда места. Нали разбираш. Трябват ми обучени хора.

- Разбирам – глади темето си премиера - Поне сам виждаш на какво съм подложен. И искам да ти кажа, че досега аз изпълнявах твоята работа, но ми дойде в повече. И аз не мога да огрея навсякъде. Въпреки, че искам, но не мога. Но ти вече си се убедил в това сам. А я ми кажи, този вот на недоверие, дето за четвърти път ми го искат, ще мине ли.

- Няма как да мине, защото съм вързал кабелите така, че вносителите никога няма да получат мнозинство. Така че победата ви е гарантирана.

- Браво, Батмане! При теб издънки няма. Ще ти дам бонус. Друго какво да направя за теб.

- Искам хора, обучени от мен, начело на всички най-важни държавни институции. Искам разрешително за използване на СРС-та и допълнително заплащане за извънреден труд. Искам пропуски, с които да мога да влизам навсякъде и по всяко време.

- Ти ще ми дублираш службите! Не искам да се мешаш с тях.

- Службите ви са пълни с корумпирани ченгета, с доносници и с кариеристи, а честните хора се броят на пръсти.

- Шшшшшт, тихо да не чуе Цветанов. Тука грешиш. Това са мои хора, които аз лично съм поставил, за да държа под контрол всичко.

- Тогава нямате нужда от мен. Аз по-добре да отида в Румъния, защото там се заформя правителствена криза и имат крещяща нужда от мен. А са ми определили един фантастичен хонорар, за разлика от този на Дянков, който честно казано, ме обричаше на едно мизерно съществуване.

- Ех, тези пари, ех, тези пари! Само аз мисля глобално, всики други мислят на парче. То за пари всеки може да работа. Важното е да милееш за държавата, но ти си чужденец и не ги разбираш тия работи. Бягай в Румъния тогава, тя има по-голяма нужда от спасяване. Ние сме рай пред нея.

четвъртък, 30 август 2012 г.

СЮЖЕТ ЗА ЖЕГА





Ама, че жеги напоследък. Още от сутринта термометърът подскача на терасата ми и гони трийсетака. В такава жега направо мозъкът омеква. И човек гледа да не излиза на слънце. То както е тръгнало, министър Дянков може да наложи данък „сянка”. Като обикалям да си търся място за паркиране на колата из синята зона, гледам че най-напред се заемат сенчестите места. Ако финансовият „дилър” наложи данък „сянка” бая парички ще се търкулнат в държавната касичка. Ама добре, че не се е сетил, щото той си е схватливо момченце по принцип и това малко ме озадачава. То ако имаше чалъм, щеше да въведе данък „въздух”, ама не може. От Евросъюза не са го спуснали като директива. Затова аз ви казвам тия неща тихичко, само ги прошушвам и все едно нищо не съм ви казал. Те, в тая държава за идеи не плащат, ако плащаха, колко хора щяха да станат милионери. Аз например...Давал съм идеи на кандидат депутати как да влязат в парламента! Влизат и какво! Едно голямо нищо! За мен имам предвид! И едно благодаря не чух от тяхната уста. Давал съм идеи на начеващи бизнесмени как да привлекат клиенти и вниманието върху своя бизнес. Повечето от тях сега не се стигат, карат лимузини и джипове, ходят на почивка в швейцарските Алпи, а децата им учат в американски университети. Моя милост пак с пръст в устата. Утешава ме мисълта, че такава е съдбата на всички добри учители. Учениците им задължително ги надминават. Дори нещо повече - „моите” ученици влязоха вече в учебниците по история. Ако това не е признание за усилията ми, здраве му кажи!

Сега обучавам едни хъшлаци на футболна игра – стратегия и тактика. И макар че е жега тренираме упорито. Те си мислят, че само ритане му е майката. Майката – да, но не и бащата! Шегувам се, разбира се! Децата са разбрани, гълтат всичко, което им поднасям като материя. Отборчето засега е провинциално, но ще дойде време, когато от професионалните отбори ще искат моите момчета. Работя за мизерни хонорари, но всеки бъдещ договор на мой ученик с професионален клуб, ще ми донесе процент. Така че аз работа за собственото си бъдеще, и за това на българския футбол. Лично премиерът наблюдава моята дейност и е доволен от резултатите. Надявам се с негова помощ да сломим конкуренцията в групата и да вземем трофея. Обещал ми е при спечелване на първенството да направим разходка из съседните страни с правителствения самолет. Кажете ми, някога имали ли сме такъв премиер. Няма зима, няма лято, продължава да работи и да режи лентички. Ни горещина го спира, ни студ. Даже съм му дал идея да кандидатства в Книгата за рекордите на Гинес за най-много прерязани лентички за един мандат. Неговите съветници вече подготвят статистиката. Едва ли ще има конкуренция. Е, за това вече може да ме направят треньор на годината. Каква по-голяма награда зе мен от това. Ще почерпя дори. Даже и враговете си, за да се пукнат от яд...Ама и аз взех да ги приказвам едни, сигурно перкулясах от тая жега. Да имаше как да сложим един климатик да охлажда слънцето, ама няма. То май по-добре да си легна и да подремуцам малко, отколкото да допускам жегата да ми размеква мозъка, че както е тръгнало, може и някоя глупост да направя, пък тогава край с идеите, край с футбола, край с треньор на годината.

Аре – хоп!

четвъртък, 26 юли 2012 г.

ЕВРОДОКЛАДНИ РАЗМИШРЬОТИНИ





Даааа – почеса се по темето министър-председателят. – докладът на Евросъюза е добър, даже много добър. И най-важното точен и справедлив. Уловил е сърцевината на проблемите. Златните нишки, така да се каже, вътрешното съпротивление. А проблемите не са малко. Но и ние никога не сме казвали, че са малко. Казвали сме само, че сме на прав път. Докладът казва същото. Като чета доклада все едно, че слушам министър Цветанов. Същите думи, същите констатации, същите забележки и впечатления. Това означава, че с Европата работим в синхрон, ние завиваме наляво, и те завиват наляво, ние завиваме надясно, и те завиват надясно. Ние спираме, и те спират, пардон те не спират, защото и ние не спираме. Ха-ха-ха, как можем да спрем като сме набрали такава скорост. Ето, погледнете министър Дянков колко бързо и с каква лека ръка мести администрациите из страната. Митниците в Русе, Железниците в Пловдив, тези тука, онези там. Такова движение, чак ми е кеф да гледам, че магистралите, които построих, изпълняват своето предназначение. От това следва, че икономиката се движи, повишава се брутният вътрешен продукт, Дянков трупа фискален резерв и световната криза може само да ни цунка по дупето.

Как няма да вляза в учебниците по история. Толкова балъци преди мен влязоха, въпреки че ни докараха до задънена улица, въпреки че опоскаха държавния резерв, въпреки че получаваха съмнителни хонорари, въпреки че разпределяха държавните блага като баничари и назначаваха роднините си до девето коляно. И пак са в учебниците. Това справедливо ли е? А аз...нищо не съм взел. Даже напротив, заради държавната работа останах без приятели. Точно си мислех, че с Мишо Бирата ще се сработим, и той...не ми се говори за това. Медиите ме изкараха едва ли не престъпник. На медиите им дай да хапят, заприличали са на пепелянки. Само да си отворя устата и пускат отровата си. Щото не могат като мъжкари да излязат насреща и да ми се опълчат. Страхопъзльовци. Сега ми запяли в хор всички опозициони мекерета, че евродокладът бил съкрушителен. Вот на недоверие щели да ми искат. Бързо забравиха какво наследство ми оставиха и как с Дянков сме ходили по улицата да събираме левчета, само и само да вържем бюджета. Съдебната система била крива. Ми ние я заварихме крива. И сега като се опитваме да я оправим, всички гракнали като ранени гарги да сме я оставили сама да се оправи, че била независима. И точно щото е независима, затова тя си прави каквото си иска. Ще ми забавя оная съдийка делата на мутрите, докато им изтече срока на давност. Значи ние сме хабили държавен ресурс да ги хванем тия бандити, а една пикла ще се подиграва с държавата. Ами братя Галеви, ние ли ги пуснахме или съда. Сега трябва да пратя съдиите по това дело да ходят да ги търсят на собствени разноски, че да им дойде акъла в главата....Хората искат справедливост. Знаете много добре, че тук няма наши, няма ваши. Онзи депутат дето го хванахме с 50 бона за търговия с влияние беше наш. Вече не е. И вместо да ни благодарят, че го хващаме и го опозоряваме публично, щото досега такова нещо никой не е правил в парламента, от опозицията ревнали, че това било Пиар акция. Че аз нямам нужда от Пиар акции. Сега да кажете избори, отивам и ги печеля. От това ли ще ме уплашите. Не сте познали, малки сте още. Не се е родил тоя, дето ще ме бие на избори. На мач може, но на избори не. Впрочем, и на мач не може. Та като казах мач, утре в 16 часа играем в Банкя, който иска да гледа класен футбол, нека заповяда. Входът е безплатен. И безплатна минерална вода ще има. Носете си по един евродоклад да си правите вятър, че пак го дават много горещо.

вторник, 24 юли 2012 г.

ПИСМО

Навършиха се 70 години от смъртта на един изключителен български поет и революционер - Никола Вапцаров. Незаслужено пренебрегван и преднамерено забравен. Преживе издава една единствена стихосбирка "Моторни песни" (1940 г.) Получава посмъртно почетна Международна награда за мир през 1952 г. Нека да си спомним за него.



ПИСМО


Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,
по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.



А бяхме млади,

бяхме толкоз млади!...

И после... после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...



А там -

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало - неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.



Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

над Фамагуста,

и радостта

помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.



Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери...



За мен е ясно, както че ще съмне -

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!



събота, 21 юли 2012 г.

БАЛАЛАЙЧЕНЕ

След трагедията, случила се на летището в Сарафово, вместо да се обедини, българското общество отново се разедини. И в голямата си част, по вина на политиците. Което идва да покаже, че политиците са повече вредни за държавата, отколкото полезни. Един депутат от ДСБ тръгна да обвинява министъра на външните работи, Николай Младенов, че най-вероятно във връзка с негов, на министъра,  гаф е предизвикана тази кървава разплата на засегнати нечии чужди интереси. Но без да посочи доказателства. Просто бля-бля! От Коалиция за България скочиха като ужилени, крещейки че това е недопустим пробив на системата ни за национална сигурност. Службите не били на мястото си и не се справили адекватно със ситуацията. Все едно ако бяха те на власт, щяха да се справят с това. Други твърдяха, че това е дело на самата тайна полиция на Израел, която видите ли, си търсела повод да нападне Иран и Сирия, защото те от години подържали с оръжие терористичната организация от Палестина „Хизбула”. Също без да се приведат никакви доказателства. Въобще, атентатът, първи в историята на България, извършен на нейна територия, но насочен срещу израелци, отприщи една лавина от коментари, кой от кой по нелепи и лишени от доказателства. Вместо достойната и единствено правилна позиция на българи, а не на политици, да се обединим пред лицето на терора. Защото тероризмът няма родина и не може да бъде оправдан по никакъв начин. Защото тероризмът е непредсказуем и неочакван. Неговата цел е да се предизвика общественото внимание, да се обърне внимание на определено политическо искане.В противен случай той би бил излишен и никой не би прибягвал до него. Но може ли да бъде следен всеки човек, носещ раница или чанта, на места, където това е толкова естествено като гари, автогари, летища. Не искам да бъда ничий защитник, но не смятам че трябва да се обвинява държавата и съответните служби за това. Знаем какво се случи в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. с двете кули близнаци. При такъв чудовищен терористичен акт, планиран с месеци и изпълнен прецизно, с много играчи по трасето, също не  е бил засечен от службите за сигурност на САЩ. Като имаме предвид нейния потенциал в това отношение.  Два дни след атентата в Сарафово младеж уби в кино в Денвър, 12 души, и още повече рани, като дори това не носи почерка на някоя терористична група, а най-вероятно е дело на човек с психични отклонения. Макар че бил студент-невролог. Кой можеше да предвиди това. Никой. Кой можеше да предвиди какво ще извърши норвежкия убиец Брайвик, за който също се твърди, че има психични отклонения. Но дали е извършено дадено убийство от психично болен човек или е подготвян старателно терористичен акт, възможността той да бъде предотвратен е едно на хиляда. Но като се обърне колата, пътища много. Трябва просто да оставим полицията да  си върши своята работа, а ние всички като общество да се замислим как да бъдем единни и в радостите си и в скърбите си. Тогава и страната ни, и живота ни ще бъдат по-различни...В противен случай просто си балалайчим...

петък, 20 юли 2012 г.

ЩАСТЛИВИТЕ НЕЩАСТНИЦИ





Кафенето е пълно. Спиро, бай Петко и Тенката са отдавна тук и вече бистрят политиката.

- Спиро, чу ли че според последното проучване на не знам си коя социологическа агенция, българите не били нещастни, само се правили на такива! – чете сутрешния вестник Тенката.

- А, това е агенцията на Цветелинчето, онова, бе, на Бойко старата такова..., връзка. – авторитетно се включва Спиро. – Ама има ли някой дето да им вярва на тия социологически проучвания.

- Има, бе! – намесва се и бай Петко. – Балъци има много в тая държава.

- Аз знам само един – казва се Балъков. – кефи се Спиро. Много обича играта на думи.

- Точно Балъков не е балък! – апострофира го бай Петко. – Всичко си има момчето.

- Майтап, бе, Уили! – смее се Спиро – Най-големите балъци сме ние, дето седим още в тая държава и й работим за жълти стотинки.

- Тука си много прав! – съгласява се Тенката.

- Слушайте да ви разправям. Вчера ме спира една репортерка, не помня от коя телевизия беше и ме пита чувствам ли се щастлив в България. Правили проучване за тяхната телевизия. – започва бай Петко.

- И ти! – пита го Тенката. – Какво и отговори. Че си най-големия нещастник ли?

- Казах й че се чувствам щастлив, че по-щастлив човек от мен няма в България.

- И тя! – на Тенката му става интересно.

- Тя ме гледа така изненадано, все едно че съм глътнал пред нея щраусово яйце. И защо вика тя, се чувствате щастлив в България. Как защо, казвам й, защото покрай кризата децата ми избягаха в чужбина, жена ми ме остави, и сега изхранвам три гърла по-малко. А тя много ядеше. По едно пиле на сядане. Знаете ли каква икономия е това. Сега се гледаме само с майка ми, която няма зъби и почти изцяло е на сокчета и чешмяна вода. Преди не ми стигаха парите за лекарства, щото съм инвалид лека форма, сега ми остават и се чудя какво да ги правя. Взех, че ги инвестирах в ценни книжа. И онзи ден на борсата, цената им скочи 10 пъти и аз ги продадох изгодно. Сега мисля тези пари да ги инвестирам в някой хотел на морето. Ама още не съм решил в кой.

- Ти направо си я утрепал, бе бай Петко! – тупа го приятелски по рамото Спиро. – Хвърлил си я в дълбок размисъл за няколко месеца напред.

- Тя ме пита после не ми ли е мъчно за децата, за жената. Как ще я карам за напред. Аз й викам, че ми е мъчно, даже много ми е мъчно, но свърши ли кризата жената ще се върне, обещала ми го е, а децата са временно в чужбина. Значи тогава ще бъдете още по-щастлив, вика ми тя. О, не, казвам й аз, тогава ще бъда още по-нещастен, защото пак ще трябва да храня пет гърла и пак няма да ни стигат парите за нищо. Казах ви жена ми колко яде, че едно пиле не и стига за обяд. Тежи над 120 кила и като ходи из апартамента, имам чувството че става земетресение. Ами ток, телефон, парно, лекарства, осигуровки, храна...Тя кризата за обикновените хора никога няма да свърши. А за богатите отдавна е свършила.

- Бай Петко, ама верно ли е избягала жена ти. За децата ти знаем, че са в чужбина. – пита недоумяващ Тенката.

- Как ще е избягала, бе – върти очи се бай Петко. – Къде ще ходи като само на моята пенсия разчита.

- Значи си излъгал репортерката. – казва Спиро.

- Не съм я излъгал. – кокошини се бай Петко – нали се правим на нещастни българите, а пък сме били щастливи. Е, аз реших да се направя на разведен. Те това са в България всички социологически проучвание. Те си пиша едно, ти разбирай друго.

- Значи ако поръчаме сега по едно кафе, да разбираме ли, че ти ще го платиш? – Пита Спиро.

- Ти донеси кафетата, пък ще видим. Аз една репортерка излъгах, та вас ли няма.

вторник, 19 юни 2012 г.

ВЗРИВОВЕ И ВАМПИРИ





Кафенето е пълно. Нашите стари познайници – Спиро, бай Петко и Тенката са отдавна тук и вече бистрят политиката.

- Пак ще вдигат парното – започва Тенката, понеже иска да ядоса бай Петко, който има парно.

- Цъ,цъ,цъ! – цъка с език Спиро – Язък! По-добре беше да внигнат цената на порното.

- Майтапиш се ти! – кахъри се бай Петко – Защото не ти е на главата. А на мен това парно през джоба ми излиза. Не стига че цял живот съм и работил на тая държава, ами и сега като пенсионер пак продължава да ме ограбва.

- Така е! – вметва умно Спиро. – Държавата уважава своите поданици и ги благославя с всякакви данъци и налози.

- А какво ще кажете за взривовете край Петолъчката? – подхваща друга тема Тенката.

- Какво да кажем! – казва Спиро – Имало нещо да гърми, гръмнало. Лошо щеше да бъде, ако нямаше какво да гърми. То в България ако нещо не гръмне, няма да е тя.

- Аз пък покрай цената на парното взех да чувствам вривове в главата си. – тюхка се бай Петко. – Все едно са се взривили няколко склада там. Не знам докъде ще ни докарат тия наши управници.

- Ха! – опитва се да остроумничи Спиро. – Щом усещаш взривове в главата, трябва да поискаш обезщетение от кмета на общината. Ако искаш, да пуснем една молбичка, а? Ще се сформира комисия, ще дойде, ще направи оглед и ще ти заплатят за нанесени щети.

- Да извикаме и медиите! – обажда се Тенката – Не трябва да има информационно затъмнение за обществото. Сигурно са засегнати важни функционални центрове. Централна нервна система, мускули, епидермис, периферни или вътрешни органи. Да имаш взривове в главата, не се случва току-тъй. Трябва да се анализира първопричината. Може да дойдат учени от чужбина да изследват това странно явление.

- А бе, вие мен за мезе ли ме взехте! – заканва им се бай Петко, разбрал че го вземат на подбив. – Просто главата ми бучи от всичко това, дето ни се случва на пенсионерите. Ама един ден и вие ще дойдете на моето, ще ви питам тогава.

- По-добре взривове в главата, отколкото да ти се появи вампир в къщата. – измества темата Тенката, визирайки откритият края Созопол гроб с предполагаем вампир. – Искате ли да отидем да го видим. Сега е изложен на всеоглеждане от населението, което като невиждало се е юрнало към националния исторически музей.

- И какво толкова! – опонира му Спиро – Някакъв скелет със забит в сърцето кол. Това е най-вероятно крадец, хванат на местопрестъплението. А ние го превръщаме в сензация и го изкарваме това, което не е.

- Защо, мислиш че няма вампири ли? – пита бай Петко.

- Не че няма. – уточнява Спиро. – Има, но не и този беден човечец. Може и да са се карали за жена, кой ги знае. Може кучета да са го гонили и да се е самонаръгал сам. Ама това е реклама за археолозите, които искат да привлекат повече туристи. Халал да им е!

- Ленче – провиква се Тенката към барманката – Сега ще ти дам безплатен съвет как да вдигнеш оборота на заведението. От утре гониш всички сервитьорки и назначаваш на тяхно място вампирки с къси полички. Казвам ти, след три дни, като се разчуе, от другите квартали ще идват тук да си пият кафето.

- Ще те взема за рекламно лица на кафенето – провиква се Ленчето – Винаги си имал развинтено въображение.

- И на всяко кафе, по една скилидка чесън – гордо заключава Спиро. – Щото иначе може да урочасаме хората.

неделя, 20 май 2012 г.

ГУБЕНЕ НА ПЪТЯ





Когато се събудиш една сутрин и видиш, че човекът до теб го няма, примерно тръгнал си е от живота ти, имаш усещането че си минал през центрофугите на ада. Всичко в теб дрънчи на кухо. И ти иде да изкрещиш – защо? Защо на мен? Къде сгреших? И дали наистина е непоправимо? Болката бавно се утаява в дъното на душата ти и те прави безсилен за каквато и да е съпротива. Смисълът за днес изчезва, а за утре още не се е задал. И дали ще се зададе. Колко трябва да е силен човек, за да издържи? Дали тогава не проглеждаме за истинските неща от живота – любов, приятелство, прегръдка, сутрешно кафе с любим човек. И ако може мигът да продължи дълго, цяла вечност.

Страхувам се да се събудя, за да не намеря леглото празно. И да не загубя пътя, който кривуличи в мрака на отчаянието.

сряда, 16 май 2012 г.

ГОЛЯМОТО ЧИСТЕНЕ





Анкета направена с министър-председателя и с няколко министри, по повод участието им в кампанията „ДА ИЗЧИСТИМ БЪЛГАРИЯ ЗА ЕДИН ДЕН”



Основен въпрос към анкетираните: Къде чистихте?



ЦВЕТАН ЦВЕТАНОВ



- Както самата ми длъжност изисква, чистих предимно на територията на подземния свят. Там, както сами знаете, мръсотията е най-голяма. Трупана е с години, защото никой преди нас не си е правил труда да чисти. За съжаление ресурса, с който разполагахме, беше лимитиран и освен че заловихме няколко подозрителни обекта от средна величина, с нищо друго не мога да са похваля.

- А това, че изтървахте братя Галеви, които народът хумористично нарече „избегалеви” и това че демонстративно единият брат ви пише в социалната мрежа Туитър да си гледате работата и че няма да се предадат, не ви ли смущава?

- Смущава ме, как да не ме смущава. Но нека да се разберем. Колко пъти ги хващаме вече и колко пъти съдът в Кюстендил ги пуска, като ги изкарва едва ли не невинни агънца. Затова не прехвърляйте вината към нас. А и да не забравяме, че и в подземния свят хората участват в акцията по Голямото почистване. Друг е въпросът, че някой от ъндърграунда не може да прави разлика между почистване и очистване.

- Искате да кажете, че може би са очистени.

- Нищо повече от това, което съм казал.



БОЙКО БОРИСОВ



- Аз участвам в почистването по административна линия. Знаете моите намерения да почистя столицата от няколко министерства. Днес съм издал препоръки за преместването „Централите на сектор „Туризъм” от Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, кактои на някои дейности от Министерството на земеделието и Националната компания „Железопътна инфраструктура” в Пловдив. Мисля, че за един ден, това не е никак малко. При следващата акция догодина ще пратя някои министерства и в Бургас.

- Защо точно в Бургас, а не да речем във Варна?

- Защото догодина приключваме успешно строителството на автомагистрала „Тракия” и от София до Бургас ще се ходи за три- четири часа. Така по никакъв начин няма да се предизвика ведомствен хаос, а нещата ще се стековат в движение.



МИРОСЛАВ НАЙДЕНОВ



Бях поел отдавна ангажименти за почистването частната ветеринарна клиника на моята съпруга. Знаете, че там миналия месец бяха кастрирани огромен брой безпризорни кучета, така че доста нечистотии се събраха. Досега поради министерската ми заетост, все не намирах време, е то че „Голямото чистене” ми даде този шанс да бъда с нещо полезен на жена си, а оттам и на страната си.



НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ



Аз също се включих с голям ентусиазъм в акцията по почистването на България. Но понеже съм и външен министър, гледам на това почистване в по-широк аспект. Затова съм издал заповеди за почистването, разбирай отзоваването, на отдавна заподозрени външни дипломати във връзка с работата им като агенти на бившата държавна сигурност. Външната ни политика най-накрая има шанс да започне на чисто и аз ще се възползвам от това.

- Обвиняват ви в участието в голяма оръжейна афера. Какво ще кажете за това?

- Вижте, това са необосноване обвинения. Наистина има оръжейна сделка, но и тя минава под егидата на „Голямото почистване”, защото става дума за остарели и негодни за употреба оръжия, с което ние очистваме претъпканите си оръжейни складове, за да ги напълним с ново и модерно въоръжение.

неделя, 13 май 2012 г.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ VІІ





Сутрин рано, преди да се появят постояните клиенти в кафенето на Ленчето, както винаги заварваме двамата авери Спиро и бай Петко.

- Спиро, да знаеш как ме боли кръста?

- От какво, бай Петко?

- Как от какво. Ами от съботното почистване. Всички комшии се събрахме пред блока и хем си приказваме, хем си чистим. Ама от това навеждане на моите години, мисля, че прищипах нерв между пети и шести лучбален прешлен. Сега едвам вървя.

- Трябвало е повече да приказваш и по-малко да се навеждаш, ама като те знам колко си съвестен...

- А ти не взе ли участие в „Голямото чистене”?

- И аз участвах, разбира се, чистехме новата „Скара-бира” на сина на шефа. – отвръща шеговито Спиро.

- Че нали е нова, какво толкова ще и чистете? – чуди се бай Петко.

- Нова, нова, ама имаше двайсетина кебапчета и няколко бутилки бири за почистване, ако ме разбираш какво искам да ти кажа!

- Хитрец си ти, така да знаеш. Хората чистят боклуци, ти си хапваш кебапчета с биричка.

- Виж, нямам нищо против да изчистим страната. Винаги съм бил за екологията и приветствам всяка една такава кампания, но...

- Но по-добре някой друг да свърши мръсната работа.

- Не е това. Не съм за това някой друг да свърши мръсната работа. Но сам знаеш какво общество сме. След една –две седмици България ще е отново пълна с мръсотии. Не си ли съгласен? При това положение напразно е твоето навеждане и напразна е болката ти, слъд като няма да има дълготраен ефект.

- И ти си прав, но нали трябва да дадем пример на младите. Ами ако днес не излезе никой, кой ще излезе утре. И ще си живеем в кочината и няма да ни прави впечетление. Че ако разсъждавахме като теб ние сме се превърнали в прасета, не в хора. И сме направо за окайване.

-Стига сте се карали излишно! – изправя се с усмивка пред двамата приятели Ленчето. – Ето ви по едно кафе от мен. За мен денят на „Голямото чистене” беше полезен, защото изхвърлих излишния хартиен и стъклен амбалаж и си докарах някакви пари. В крайна сметка, по-добре е да почистиш, отколкото да не почистиш. Но това може да го разбере най-добре една жена.

- Да си жива и здрава, Ленче, поне още сто години. Наистина е време да погледнем към политиката, което е къде-къде по-мъжка работа. – обобщава Спиро. - Нали така бай Петко виж в Гърция не могат от доста време да съставят правителство. Не мислиш ли, че поне в това отношение сме по-добре от тях?

- Не, не мисля така – развихря се бай Петко – ама дай първо да уважим Ленчето, пък после ще бистрим политиката.



събота, 31 март 2012 г.

АПРИЛ

Април пристига на бързокрили коне,

тревите го мамят, гората го зове,

и с наметало слънчево намята

планините в пурпурна позлата.



С камбани нежно пролетно звучи,

събуждат се от зимен сън полята,

поточе кротко нейде ромоли,

и пръскат своя аромат цветята.



Априле, априле –дългочакан,

от хора, птици и тревички,

възкръсва всеки път земята,

дарила нов живот на всички.

събота, 3 март 2012 г.

ЗА ЩАСТИЕТО И ОЩЕ НЕЩО




Това, че ядем яйца от щастливи кокошки, е хубаво нещо. Но покрай добрата новина, някак си подценяване другото, също не маловажно. А именно, че обръщаме толкова много внимание на кокошките, а забравяме за петлите. Те нещастни ли да си останат? За тях няма ли да се намерят защитници? Моите уважения към защитниците правата на кокошките, но аз искам да се защитят и правата на петлите. Иначе излиза, че работата мирише на партийно поръчение, само че този път снесено, пардон, спуснато от Европейския съюз. Спуснали директивата чиновниците и готово. Бе, мисля си, там само жени ли работят, че гледат повърхностно и едностранчиво на въпроса, толкова ли един мъж не се сети да защити интересите на петлите. Или защото петлите не снасят яйца, нямат статут на защитени и привилегировани животни. Ми че петелът нали също е кокошка, само че мъжка. Е, той не снася яйца, но спомага за снасянето. Няма и не може да има щастлива кокошка, без петелска ласка. И това е толкова естествено, колкото е естествен дъждът за растенията.

Най -вероятно еврочиновниците са били подведени от вечната философска дилема – яйцето или кокошката. Но понеже това е фундаментален философски въпрос, не е изрично казано, но се подразбира от само себе си, че и петелът е част от философската питанка. Иначе, без петел, нямаше да има яйце, а оттам нямаше да има кокошка, а оттам нямаше да има яйце и т.н. Защото, съгласете се, би звучало много тъпо ако поставим въпроса така – петелът или яйцето. Никой сериозен човек няма да възприеме това като фундаментален въпрос, като въпрос на мирозданието, а ще погледне на него откъм хумористичната му страна. И философията като наука, с цялата си тежест и сериозност, ще бъде изхвърлена в периферията на световните науки – и от нея няма да се интересува никой, освен някой изперкал старец с дълга библейска брада.

Мисля си, че българското правителство има възможност да се докаже пред Европата като тропне здраво с юмрук по масата и каже – не на привилегиите на кокошките. За равноправието между кокошките и петлите. Щом са раждани от едно и също яйце, те би трябвало да имат едни и същи права. В противен случай ние ги разделяме тенденциозно и предумишлено. И по тоя начин убиваме психически петлите. А защо не и физически. Защото по-слабите гащати особи, които нямат здрава психическа стабилност и уравновесеност, биха могли да посегнат дори на живота си. Като скочат под гумите на колите или се хвърлят в някой прелял язовир. Така предпоставяме изчезването на цял животински вид от масов мор, което може да се окаже фатално за цялата фауна на планетата.

За французина да му кажете, че е галски петел е въпрос на национално достойнство. Но ако му заявите, че е галска кокошка, не само ще ви изгледа свирепо, но може и да ви джасне един по мутрата. За него националната чест е повече от личната такава. Ама изглежда французите са по прозорливи от нас. Знаят си хората, че петелът е първопричината на нещата. Т.е. разбират, че фундаменталният философски въпрос за яйцето и кокошката в никакъв случай не може да мине без петела. И са прави, ама колко са прави.

И накрая по български искам да заявя най- отговорно – без чиновници може, без петли не може! Затова ако искате да ядем яйца от щастливи кокошки, реабилитирайте петлите. Точка.

неделя, 5 февруари 2012 г.

ПЛАТНОХОДКА И ВЯТЪР

Похвалила се платноходката на вятъра.

- Нали съм много красива. С тези надути красиви платна няма равна на мен из цялата морска шир. Мисля даже да се включа в конкурса „Мис платноходка” Какво ще кажеш!

- С тези бели платна наистина си красива – усмихнал се вятърът – Но ако не съм аз да те нося из морето, ти би се превърнала в най-обикновена рибарска гемия.

събота, 28 януари 2012 г.

ГЕНЕРАЛ И ПАГОНИ

Веднъж генералът много се ядосал на пагоните си.

- Вече започнахте да ми натежавате. Толкова години ви нося и едно благодаря не съм чул от вас. Мисля, че е дошло време да се разделим.

- Не ние, а ти трябва да си ни благодарен – казали пагоните – защото без нас, никой няма да те забелязва.

четвъртък, 19 януари 2012 г.

СПА ЦЕНТЪРЪТ НА МЕЧТИТЕ

Делегацията беше голяма и представителна. Премиерът режеше поредната лента с такава лекота, все едно в предишните сто години само това е правил.

- Искам да си призная, че от всичките 3259 ленти, които досега съм прерязал, тази ми е най-скъпа. Ще попитате – защо? Защото това, което откриваме днес е необичайно и едновременно с това – забележително. Такова нещо още не е правено в България, а мисля, че не е правено и в Европа (такива поне са сведенията от разузнаването) С този обект ние ставаме иноватори и задаваме тона на цяла Европа, чертаем тенденциите, проправяме пъртината. Ето че и големите държави има какво да заимстват от нас. Ако досега сме били все опашкари и лошите европейски другарчета, сега променяме статуквото. Сега ставаме пример. Сега сме Номер едно. Радвам се много и за министър Найденов, който даде тона за това начинание.

- Аз нямам нищо общо с това, г-н премиер. – подсказва отстрани министърът на земеделието.

- Радвам се за министър Дянков, който отпусна парите и направи фактически възможна тази сграда.

- И аз нямам нищо общо с това г-н премиер. – прозвуча маниерният тембър на финансовият министър.

- Радвам се за министър Павлова, която прескочи купища формалности и издейства процедурите по отчуждаване на терена и за новото строителство за рекордно кратко време.

- И аз нямам нищо общо с това г-н премиер. – отвърна тихо министър Павлова.

- Разбира се, че така ще кажете, и това е обяснимо. Но нека хората да знаят. Просто вие сте скромни, но трудолюбиви българи. И това най-много ценя у вас. Защото така изпъквам аз. (смее се) Шегувам се, разбира се. Мисля, че всичко, което правя, го правя за хората, за българските граждани. А те виждат, преценяват, гласуват…Ха-ха-ха. Така се смееше един друг първи на партията и държавата едно време. Но да се върнем на темата. С какво е уникална тази сграда. Ами това е първият по рода си СПА Център за щастливи кокошки. Да, да, да, първият навярно в света подобен коко – център. Аз се убедих със собствените си очи, че кокошките тук са щастливи. В резултат на това и яйцата, които снасят, са по-големи от обикновените. За ваше сведение ще издам малко от екстрите на Центъра. Като в истински СПА център кокошките разполагат на всеки етаж с басейн с ванилов аромат, с надуваемо джакузи, с денонощен коко-бар. Имат стаи за масаж и перушино-ноктопластика, както и солариум за потъмняване на белите кокошки. За черните има грил…извинете хм..грим…ьорна за разкрасяване и обезпаратизяване. Разполагат с фитнес зала и тенис корт, както и специално голф игрище за изпробване на новите яйца. Трябва да ви кажа, че аз в един момент доста съжалявах, че не съм се родил кокошка. При такива перфектни условия на живот бих снасял не по едно, а по пет яйца на ден. По важното е, че Центърът го има, кокошките ги има и преливат от щастие, оттук насетне ще пишат за нас във всички европейски медии.

И не на последно място, уверен съм че хората ще оценят труда ни. Защото ние правим всичко заради тях. И нокътя на малкия си пръст не бих си мръднал, ако знам че яйцата няма да стигнат до масовия потребител. Но те ще стигнат. Ето още един добър повод министър Найденов да въведе нов стандарт за яйцата, който спокойно можем да наречем – СПА яйце. Вече съм и кръстник на стандарта. Какво да се прави като много ме бива във всичко.

Някой от охраната на премиера приближава тихо до него и му шепне нещо на ухото.

- Извинете ме. Сега разбрах, че това бил новият имот на министър Цветанов. А СПА Центърът за кокошки е на съседната улица. Заповядайте натам, моля! Ха…ха…ха! Тия от разузнаването пак са ме подвели, ама ще ядат дървото после…

неделя, 8 януари 2012 г.

КАКВА ГОДИНА САМО

Какво да ви кажа за изтеклата година. Като че ли повече на лошо ми вървеше.

Не получих „Линкълн” като дядо владика, за да изпълнявам по акуратно служебните си задължения.

Не ме избраха журналистите за мъж на годината. Което е по-лошо, дори не попаднах в полезрението на медиите, нищо че от петгодишен тренирам бойни изкуства и имам седми дан по карате. Може би ако бях пожарникар…

Дядо Коледа не ми донесе тъй дългоочаквания подарък – навременно пенсиониране. Причината я знаете сами. Мистър Дянков реши, че трябва да се правят икономии от пенсии и ни направи за смях пред родните работодатели, които вместо да направят опит да задържат старите си кадри, все повече се доверяват на млади юпита от чуждестранните ситита на Европа.

Не станах „Доктор хонорис кауза” да се фукам пред колеги и познати. Защото нямам финансови заслуги към някой университет, както такива заслуги има футболната „кама” Христо Стоичков, който получи това звание и сега мнозина го наричат под сурдинка „футболния доктор”, но в суматохата се чува само „болния доктор”

Не спестих и тази година нито лев от заплати. Каквото влязло в джоба, такова и излязло. И то защото не съм стиснат като някои хора. Купувам подаръци и щедро ги раздавам. Може би затова имам много приятели. Няма да е лошо да спра за известно време с подаръците, за да видя кои ще се окажат истинските ми приятели.

И тази година шефът в службата не ме забеляза. Раздаде премии на своите хора, разбирай мазниците и влечугите, които не спират да го венцехвалят от сутрин до вечер. А на мен, който имам винаги свое мнение по въпросите и го отстоявам, ми показа среден пръст. Е, не в буквалния смисъл…Ама шефът не знае какво аз знам за него…Само да му дойде времето и ще види той…И родната му майка няма да го познае, ако се разприказвам…Знам със сигурност, че прави фиктивен износ на стоки и си прибира ДДС-то, краде конфискувани цигари от запечатани митнически складове, строи незаконно хотели по морето, сега се готви да направи изкуствен фалит на фирмата, в която работя, за да избегне данъчните и за да се отърве от кредитните си задължения, които са за над 5 милиона евро. Повечето му фирми са прехвърлени на нищо неподозиращи клошари, от които държавата няма какво да вземе, освен да ги вкара в затвора. А за тях, май, е по-добре да са на топло, особено зимата, вместо да се чудят как и къде да се сгреят и какво да ядат. От което излиза, че той, един вид, им помага.

Ама аз се отплеснах …И ако досега не съм ви казал нищо позитивно, което се е случило с мен, ето го и това. На трима комшии им запалиха онзи ден колите пред блока. А моята не беше засегната. Цяло чудо е, че колата ми оцеля. Направо като си я видях здравичка и чистичка, се разплаках от умиление. Миналата седмица и данъка си платих, и застраховка „Гражданска отговорност” си направих, че и маслото на двигателя смених. След тая случка, сложих камери в колата и ги вързах за лаптопа. По цяла нощ сега кибича пред лаптопа и гледам какво става в колата. Взел съм си от един сексшоп бич и се самоналагам по гърба, щом усетя, че ми се приспива. Като отида на работа с подпухнали очи, колегите си мислят, че съм прекарал нощта в бар с някоя плейметка. Ако им кажа истината, едва ли ще повярват, затова ги оставям да си фантазират.

Най-важното е, че и на мен ми се случи нещо хубаво през изтеклата година. Което в тая криза си е направо събитие.