четвъртък, 26 юли 2012 г.

ЕВРОДОКЛАДНИ РАЗМИШРЬОТИНИ





Даааа – почеса се по темето министър-председателят. – докладът на Евросъюза е добър, даже много добър. И най-важното точен и справедлив. Уловил е сърцевината на проблемите. Златните нишки, така да се каже, вътрешното съпротивление. А проблемите не са малко. Но и ние никога не сме казвали, че са малко. Казвали сме само, че сме на прав път. Докладът казва същото. Като чета доклада все едно, че слушам министър Цветанов. Същите думи, същите констатации, същите забележки и впечатления. Това означава, че с Европата работим в синхрон, ние завиваме наляво, и те завиват наляво, ние завиваме надясно, и те завиват надясно. Ние спираме, и те спират, пардон те не спират, защото и ние не спираме. Ха-ха-ха, как можем да спрем като сме набрали такава скорост. Ето, погледнете министър Дянков колко бързо и с каква лека ръка мести администрациите из страната. Митниците в Русе, Железниците в Пловдив, тези тука, онези там. Такова движение, чак ми е кеф да гледам, че магистралите, които построих, изпълняват своето предназначение. От това следва, че икономиката се движи, повишава се брутният вътрешен продукт, Дянков трупа фискален резерв и световната криза може само да ни цунка по дупето.

Как няма да вляза в учебниците по история. Толкова балъци преди мен влязоха, въпреки че ни докараха до задънена улица, въпреки че опоскаха държавния резерв, въпреки че получаваха съмнителни хонорари, въпреки че разпределяха държавните блага като баничари и назначаваха роднините си до девето коляно. И пак са в учебниците. Това справедливо ли е? А аз...нищо не съм взел. Даже напротив, заради държавната работа останах без приятели. Точно си мислех, че с Мишо Бирата ще се сработим, и той...не ми се говори за това. Медиите ме изкараха едва ли не престъпник. На медиите им дай да хапят, заприличали са на пепелянки. Само да си отворя устата и пускат отровата си. Щото не могат като мъжкари да излязат насреща и да ми се опълчат. Страхопъзльовци. Сега ми запяли в хор всички опозициони мекерета, че евродокладът бил съкрушителен. Вот на недоверие щели да ми искат. Бързо забравиха какво наследство ми оставиха и как с Дянков сме ходили по улицата да събираме левчета, само и само да вържем бюджета. Съдебната система била крива. Ми ние я заварихме крива. И сега като се опитваме да я оправим, всички гракнали като ранени гарги да сме я оставили сама да се оправи, че била независима. И точно щото е независима, затова тя си прави каквото си иска. Ще ми забавя оная съдийка делата на мутрите, докато им изтече срока на давност. Значи ние сме хабили държавен ресурс да ги хванем тия бандити, а една пикла ще се подиграва с държавата. Ами братя Галеви, ние ли ги пуснахме или съда. Сега трябва да пратя съдиите по това дело да ходят да ги търсят на собствени разноски, че да им дойде акъла в главата....Хората искат справедливост. Знаете много добре, че тук няма наши, няма ваши. Онзи депутат дето го хванахме с 50 бона за търговия с влияние беше наш. Вече не е. И вместо да ни благодарят, че го хващаме и го опозоряваме публично, щото досега такова нещо никой не е правил в парламента, от опозицията ревнали, че това било Пиар акция. Че аз нямам нужда от Пиар акции. Сега да кажете избори, отивам и ги печеля. От това ли ще ме уплашите. Не сте познали, малки сте още. Не се е родил тоя, дето ще ме бие на избори. На мач може, но на избори не. Впрочем, и на мач не може. Та като казах мач, утре в 16 часа играем в Банкя, който иска да гледа класен футбол, нека заповяда. Входът е безплатен. И безплатна минерална вода ще има. Носете си по един евродоклад да си правите вятър, че пак го дават много горещо.

вторник, 24 юли 2012 г.

ПИСМО

Навършиха се 70 години от смъртта на един изключителен български поет и революционер - Никола Вапцаров. Незаслужено пренебрегван и преднамерено забравен. Преживе издава една единствена стихосбирка "Моторни песни" (1940 г.) Получава посмъртно почетна Международна награда за мир през 1952 г. Нека да си спомним за него.



ПИСМО


Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,
по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.



А бяхме млади,

бяхме толкоз млади!...

И после... после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...



А там -

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало - неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.



Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

над Фамагуста,

и радостта

помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.



Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери...



За мен е ясно, както че ще съмне -

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!



събота, 21 юли 2012 г.

БАЛАЛАЙЧЕНЕ

След трагедията, случила се на летището в Сарафово, вместо да се обедини, българското общество отново се разедини. И в голямата си част, по вина на политиците. Което идва да покаже, че политиците са повече вредни за държавата, отколкото полезни. Един депутат от ДСБ тръгна да обвинява министъра на външните работи, Николай Младенов, че най-вероятно във връзка с негов, на министъра,  гаф е предизвикана тази кървава разплата на засегнати нечии чужди интереси. Но без да посочи доказателства. Просто бля-бля! От Коалиция за България скочиха като ужилени, крещейки че това е недопустим пробив на системата ни за национална сигурност. Службите не били на мястото си и не се справили адекватно със ситуацията. Все едно ако бяха те на власт, щяха да се справят с това. Други твърдяха, че това е дело на самата тайна полиция на Израел, която видите ли, си търсела повод да нападне Иран и Сирия, защото те от години подържали с оръжие терористичната организация от Палестина „Хизбула”. Също без да се приведат никакви доказателства. Въобще, атентатът, първи в историята на България, извършен на нейна територия, но насочен срещу израелци, отприщи една лавина от коментари, кой от кой по нелепи и лишени от доказателства. Вместо достойната и единствено правилна позиция на българи, а не на политици, да се обединим пред лицето на терора. Защото тероризмът няма родина и не може да бъде оправдан по никакъв начин. Защото тероризмът е непредсказуем и неочакван. Неговата цел е да се предизвика общественото внимание, да се обърне внимание на определено политическо искане.В противен случай той би бил излишен и никой не би прибягвал до него. Но може ли да бъде следен всеки човек, носещ раница или чанта, на места, където това е толкова естествено като гари, автогари, летища. Не искам да бъда ничий защитник, но не смятам че трябва да се обвинява държавата и съответните служби за това. Знаем какво се случи в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. с двете кули близнаци. При такъв чудовищен терористичен акт, планиран с месеци и изпълнен прецизно, с много играчи по трасето, също не  е бил засечен от службите за сигурност на САЩ. Като имаме предвид нейния потенциал в това отношение.  Два дни след атентата в Сарафово младеж уби в кино в Денвър, 12 души, и още повече рани, като дори това не носи почерка на някоя терористична група, а най-вероятно е дело на човек с психични отклонения. Макар че бил студент-невролог. Кой можеше да предвиди това. Никой. Кой можеше да предвиди какво ще извърши норвежкия убиец Брайвик, за който също се твърди, че има психични отклонения. Но дали е извършено дадено убийство от психично болен човек или е подготвян старателно терористичен акт, възможността той да бъде предотвратен е едно на хиляда. Но като се обърне колата, пътища много. Трябва просто да оставим полицията да  си върши своята работа, а ние всички като общество да се замислим как да бъдем единни и в радостите си и в скърбите си. Тогава и страната ни, и живота ни ще бъдат по-различни...В противен случай просто си балалайчим...

петък, 20 юли 2012 г.

ЩАСТЛИВИТЕ НЕЩАСТНИЦИ





Кафенето е пълно. Спиро, бай Петко и Тенката са отдавна тук и вече бистрят политиката.

- Спиро, чу ли че според последното проучване на не знам си коя социологическа агенция, българите не били нещастни, само се правили на такива! – чете сутрешния вестник Тенката.

- А, това е агенцията на Цветелинчето, онова, бе, на Бойко старата такова..., връзка. – авторитетно се включва Спиро. – Ама има ли някой дето да им вярва на тия социологически проучвания.

- Има, бе! – намесва се и бай Петко. – Балъци има много в тая държава.

- Аз знам само един – казва се Балъков. – кефи се Спиро. Много обича играта на думи.

- Точно Балъков не е балък! – апострофира го бай Петко. – Всичко си има момчето.

- Майтап, бе, Уили! – смее се Спиро – Най-големите балъци сме ние, дето седим още в тая държава и й работим за жълти стотинки.

- Тука си много прав! – съгласява се Тенката.

- Слушайте да ви разправям. Вчера ме спира една репортерка, не помня от коя телевизия беше и ме пита чувствам ли се щастлив в България. Правили проучване за тяхната телевизия. – започва бай Петко.

- И ти! – пита го Тенката. – Какво и отговори. Че си най-големия нещастник ли?

- Казах й че се чувствам щастлив, че по-щастлив човек от мен няма в България.

- И тя! – на Тенката му става интересно.

- Тя ме гледа така изненадано, все едно че съм глътнал пред нея щраусово яйце. И защо вика тя, се чувствате щастлив в България. Как защо, казвам й, защото покрай кризата децата ми избягаха в чужбина, жена ми ме остави, и сега изхранвам три гърла по-малко. А тя много ядеше. По едно пиле на сядане. Знаете ли каква икономия е това. Сега се гледаме само с майка ми, която няма зъби и почти изцяло е на сокчета и чешмяна вода. Преди не ми стигаха парите за лекарства, щото съм инвалид лека форма, сега ми остават и се чудя какво да ги правя. Взех, че ги инвестирах в ценни книжа. И онзи ден на борсата, цената им скочи 10 пъти и аз ги продадох изгодно. Сега мисля тези пари да ги инвестирам в някой хотел на морето. Ама още не съм решил в кой.

- Ти направо си я утрепал, бе бай Петко! – тупа го приятелски по рамото Спиро. – Хвърлил си я в дълбок размисъл за няколко месеца напред.

- Тя ме пита после не ми ли е мъчно за децата, за жената. Как ще я карам за напред. Аз й викам, че ми е мъчно, даже много ми е мъчно, но свърши ли кризата жената ще се върне, обещала ми го е, а децата са временно в чужбина. Значи тогава ще бъдете още по-щастлив, вика ми тя. О, не, казвам й аз, тогава ще бъда още по-нещастен, защото пак ще трябва да храня пет гърла и пак няма да ни стигат парите за нищо. Казах ви жена ми колко яде, че едно пиле не и стига за обяд. Тежи над 120 кила и като ходи из апартамента, имам чувството че става земетресение. Ами ток, телефон, парно, лекарства, осигуровки, храна...Тя кризата за обикновените хора никога няма да свърши. А за богатите отдавна е свършила.

- Бай Петко, ама верно ли е избягала жена ти. За децата ти знаем, че са в чужбина. – пита недоумяващ Тенката.

- Как ще е избягала, бе – върти очи се бай Петко. – Къде ще ходи като само на моята пенсия разчита.

- Значи си излъгал репортерката. – казва Спиро.

- Не съм я излъгал. – кокошини се бай Петко – нали се правим на нещастни българите, а пък сме били щастливи. Е, аз реших да се направя на разведен. Те това са в България всички социологически проучвание. Те си пиша едно, ти разбирай друго.

- Значи ако поръчаме сега по едно кафе, да разбираме ли, че ти ще го платиш? – Пита Спиро.

- Ти донеси кафетата, пък ще видим. Аз една репортерка излъгах, та вас ли няма.