ДЪРЖАВАТА – ТОВА СЪМ АЗ

Ей че опозиция се навъди! Като са ме емнали всички – от леви политици до политици с лява резба. Министър-председателят това, министър-председателят онова. На някой жена му избягала и се залюбила с друг – министър-председателят му виновен. Друг си похарчил заплатата за скъп телефон и жена му вкъщи го погва с метлата – пак аз виновен. Друг се напиня да роди политическо недоносче,  демек да мери с мен мускули, но силицата му като на комар.

Аз каква вина имам, че съм харизматичен и получавам винаги одобрението на хората. Сега да кажат – избори и на часа съм ги спечелил. Вот на недоверие ще ми искат. Не си виждат инфантилните физиономии и изцапаното политическо минало, седнали акъл да ми дават. Аз да не съм някаква топка да ме размятат из пленарна зала. Нямам ли си по-важни задачи, господа опозиционери! Само за една седмица съм направил 18 първи копки, открил съм 12 спортни площадки, два завода за отпадъци, един музей, три станции на метрото,  нов лот на магистрала „Тракия”, пет плувни басейна, два хотела на морето и едно голф игрище.  А като сте толкова окумуш, кажете ми, някой от предишните управляващи да е направил нещо подобно за държавата. Не, разбира се. Но ако видите колко неща е направил за себе си, ще ви паднат капите.

По 24 часа в денонощието да работя, пак ще се намерят критици на моето управление. Не държа да бъда харесван, но няма да позволя и да ми се пречи на работата.

Седнали да ми искат вот на недоверие за цялостната ми политика. Абе, айланкоу, какво разбирате вие от цялостна политика, когато не можете да напълните една зала с избиратели. Имената ви не могат да запомнят хората, а за мен песни се пеят, опери се пишат. Всяко трето новородено момче е кръстено Бойко. Ако не вярвате, проверете в ЕСГРАОН-а. Даже в Родопите има село, което носи името ми. На половин час път от Пловдив е. Е, как да не го уважаваш тоя народ. Аз самият от него съм излязъл, но нито съм се главозамаял, нито съм му сложил кръста.

А кажете ми, драги опозиционери, някой досега да се е опълчвал на руските геополитически интереси в България. Никой, нали. Е, аз се опълчих. Някой досега да се е опълчвал на мафията. Не. Аз се опълчих. Вече няма престрелки, няма разпределение на територия. Някой да се е опълчвал на световната криза. Не. Е, аз пак се опълчих. Във време на криза аз вдигам заплати и пенсии. Къде го има това? Никъде. Само тук. По време на криза аз строя магистрали, отварям художествени галерии, откривам  нови стадиони и спортни зали. Знаете ли какво ми коства това. Коства ми побелели коси и изтъркани подметки. Коства ми много пот и много лишения. Но знам, че след мен не е потоп, както беше при предишните управляващи, а все нещо ще остане. Ако не друго, поне магистралите.

Знам, че много хора искат да ме видят президент. Защото президентската институция е слаба и очакват аз да се проваля. Не са познали. Ако стана президент, аз ще обърна с хастара навън президентската институция и пак ще бъда силен президент. Ето за това, мога да взема добрия пример от Кремъл.

Вижте, човек тежи на собственото си място. Ако искате и ватман ме направете, пак ще бъда най-добрия. Друга опция не съществува. Кралят слънце, Луи ХІV беше изговорил една фраза, която стана символ на силната власт. Мисля си, че тази фраза много ми приляга и аз с чиста съвест мога да извикам от балкона на Министерски съвет – Държавата – това съм аз. Ако някой все още не го е разбрал – толкова по-зле за него.

ДЕН БЕЗ НЕГО

Днес сутринта си казах – край, този ден ще изкарам без него. Имаше такъв апел. Ето, реших да се вслушам в народа. Ще се опитам да се концентрирам върху работата си и върху нищо друго. Без непрофесионални тегели, разсейки, прибежки, свалки и тем подобни. Ще си гледам  работата на компютъра и дори към краката на колежките няма да поглеждам, нищо че са с къси поли.  Поне не явно.

Отивам на спирката да си хвана трамвая.  Странно, трамваят вече не минава оттук. Сменили му линията.

- Защо така? - питам едно бабе, което продава вестници наблизо.

- Аааа, те спирката още онзи ден я преместиха. – сочи с ръка - През две преки оттук е новата.

- Ама защо са я преместили? – питам пак.

- Ами нали строят метро. Той Бойко Борисов обеща за шест месеца да свършат работата и така ще можем за пет минути да стигаме до централна гара.

- Защо искаш да стигаш за пет минути до централна гара?

- Не че искам – сепва се бабата. – Просто така каза премиерът. На мен, като ме гледаш, повече ми трябват централните гробища.

Вярно, бях чувал, че ще се мести спирката, но точно днес ли?

Както и да е. Отивам на работа. Изпивам си първото работно кафе и по някое време една от колежките току се промъква зад мен.

- Ти разбра ли онзи ден какво са пуснали в Интернет?

- Какво са пуснали? Някой порно клип с мис България ли?

- Не това. – приближава до ухото ми тя. – Група граждани излезли с инициатива във Фейсбук – „Ден без Бойко Борисов”

- Не думай! – правя се на гламав. – Че защо така? Какво им е крив човекът.

- Не че човекът им е крив. Това е протест срещу медиите.

- Срещу медиите!

- Да, следват го по петите навсякъде и не го оставят на мира. И до тоалетната да отиде и те там. А пък ако кихне,  веднага правят от това новина. Истински папараци са. А човекът прави толкова много за тази държава.

- Добре, колежке – предлагам аз. – ти искаш ли и ние днес да не говорим за него, а? Един ден само, утре пак ще си го разнищваме. Но днес да не го споменаваме въобще. Аз без да знам за тази инициатива сутринта като станах точно това си намислих – да не говоря днес за него.

- Съмнявам се дали можем да изпълним това. – казва колежката и ми шепне на ухото – Та той е мечта за жените, не намираш ли?

- Първо на първо не съм жена, за да разбирам това и второ на второ, аз днес няма да говоря за него, няма даже да си помисля за него. Ти само стой, та гледай!

Колежката прави въртеливо движение с ръката, като да ми каже „ти с всичкия ли си”, после се настанява на нейния си компютър и се захваща с нейната си работа. Така около половин час. По едно време от вън се чува някакъв трясък. Всички скачаме от местата си и се залепваме за прозорците. Долу две коли се сблъскали. О, какво е това? Да вярваме ли на очите си? От едната кола излиза сам той, министър-председателят. Какво щастие, че не е пострадал. Районът бързо се наводнява с полиция и ние скоро го изгубваме от погледа си. Ударените коли ги отнасят нанякъде и ние се връщаме на работните си места. Колежката ми намига злорадо, все едно че иска да ми каже – „видя ли какво предизвика с твоето – ден без него.” Докато се чудя как да и го върна, в коридора на нашето учреждение става някаква суматоха. Чува се шум от отваряне и затваряне на врати, някакво топуркане, някаква глъчка. Неизвестностите скоро са разсеяни от чистачката кака Дора. Влиза без да чука и като скоропоговорка извиква на един дъх.

- Министър-председателят е тук, бе, какво стоите като лепенки на столовете. Елате да го видите.

- Тук! – вдигам рамене недоумяващо – И какво прави тук?

- Ами открива новата фитнес зала на последния етаж. Няма ли да го видите все пак? Може да ви дадат по телевизията. Знаете ли каква навалица е около него.

Всички тръгват след чистачката, кака Дора, само аз оставам сам в стаята. Все пак казал съм си, че този ден мога без него и толкоз. Но това не означава, че довечера няма да гледам новините. Защото за вечерта не съм давал обещание.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ ІV

Сутрин в кафенето на хубавото Ленче е винаги оживено. Кой бърза, преди да отиде на работа, да изпие по едно кафе, кой идва да се осведоми за новите квартални събития, кой идва само да изплакне очи в Ленчето, която спокойно може да спечели приза „мис барманка 2011” г. стига някой предприемчив бос да се сети да организира подобно мероприятие. Тук са тримата верни авери – Спиро, Тенката и бай Петко. Както винаги разговорът им се върти около политиката.

- Вие чухте ли, че Америка за малко да фалира? – подхваща бай Петко. – Не мога да повярвам, че такова нещо е възможно да се случи!

- Що да не фалира – включва се Тенката. – Като е лапала кредити само на едното доверие. Къде дават така щом сиренето е с пари!

- Тая криза била страшна работа, бе! – продължава бай Петко. – Удари сума ти държави. Виж гърците направо ги съсипа. Взеха да си продават островите, барабар с маслините.

- Аз мисля, че тази ситуация работи за нас! – подкача ги Спиро.

- Как така да работи за нас? – питат в един глас другите двама.

- Ами много просто! Ето, обяснявам. Нас все още тази криза малко ни е засегнала, нали?

Двамата приятели кимат.

- Така, значи ние на този фон стоим по-добре от Гърция, Испания, Португалия, че и САЩ, нали?

Другите пак кимат.

- Така, съгласни сте с мен. – подсмихва се Спиро и оглежда своите приятели. - Тогава сега идва златен час за нашето правителство.

- Златен шанс за какво? – недоумяват другите.

- Златен шанс да си разменим ролите с другите държави. Обяснявам…Сега е моментът ние да въведем зелени карти и да започнем да внасяме мозъци от другите страни, които да работят за просперитета на държавата. Сега е моментът Западът да заговори за така наречената „Българска мечта” Знаете ли колко чужденци си живеят като царе у нас.  Един прост английски селянин дето се скарал с жена си идва у нас и си купува къща в Арбанаси за един милион лева. Ама в лири стерлинги това са си стотинки, дето ги е спестявал от закуски.

- Тъй-тъй – цъкат с език двамата и преглъщат тежко.

- Още идеи имам аз, ако ме издигнете за кмет, ще видите какви чудеса ще ви направя. Защото единственото, което ми липсва, е власт. Другото си го имам. Аз да бях на мястото на премиера не само магистрали щях да правя, ех!

- Ами какво например? – любопитен е бай Петко.

- Ами например щях да привлека японските автомобилни заводи в нашия град. След онази работа с Фукушимата, Япония е свършила като държава. Ще минат години, докато се оправи. А аз ще им подам ръка в този труден момент, като им дам тук терен за развитие. Хем ще имат евтина работна ръка, хем чист въздух. Няма радиации, няма земетресения, няма цунамита, нищо. Печелят двойно. Ама с уговорката колите за българските граждани да са двойно по-евтини.

- Ти си бил голяма работа, бе Спиро! – пали се Тенката – Още днес пускаме подписка за кметските избори.

- А ти, Тенка - замечтава се Спиро - понеже разбираш от автомобили, ще те направя директор на автомобилния завод, вие само ме изберете.

- Ами мен къде ме забрави! – сопва се бай Петко.

- А, не съм те забравил, как си го помисли само. – потупва го приятелски по рамото Спиро. – Ти навремето нали си имал картофена нива?

- Имал съм!

- Значи ти ще си бъдещият управител на столовата в завода.

- Уха, че аз от това отбирам най-много.

Ентусиазирани, бай Петко и Тенката се провикват към хубавата барманка.

- Ленче, дай по едно кафенце и донеси лист и химикал, че ще учредяваме нова партия. Пък тебе може и секретарка на кмета да те направим.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ ІІІ

- Ех! – въздъхва тежко Тенката.- Оженихме най-сетне принц Уйлямс.

- Защо го казваш така, сякаш са ти потънали гемиите? – ядосва се Спиро.

- Потънаха, и то много надълбоко. – продължава Тенката.

- Че защо? – подхваща го бай Петко.

- Защото наша Павлинка без годеник си остана. А така си го харесваше. Цяла година все за принца ни приказваше. Принцът това, принцът онова. На ти сега  принц…

- Много ти знае принц Уйлямс за твоята Павлинка. – закача се Спиро.

- Как да не знае. – не се предава Тенката. – Те от две години по интернета си драскат писъмца, туй-онуй, както си му е времето сега.

- Да не искаш да кажеш, че Павлинка е някаква далечна издънка на кралски род? – куми се бай Петко.

- Каква ти издънка, какъв ти кралски род! – отговаря Тенката. – Просто момиче е тя, селянче от село Големи ливади.

- Ами как тогава си е писала с принца като е просто селянче? – недоумява Спиро. – Тя английски език знае ли?

- Не знае, де ще знае тя, те си пишеха на български.

- Сега вече ни хвана за канарчета, Тенка! – показва жълтите си зъби бай Петко. – Откъде ти принц Уйлямс ще знае български език. Той едва ли знае България къде се намира на картата на Европа.

- Не знам откъде, но знам друго, че наша Павлинка забременя от принца.

- Ай стига, бе! – маха с ръка Спиро. – Вече взеха да ми поникват криле. То бива - бива, ама това твоето…

- Истина ви казвам, не лъжа. Забременя и онзи като и казал да махне бебето, тя право при нас идва. Реве и хлипа, хлипа и реве. Тъй и тъй вика, онзи принц ме измами. Как тъй ще те измами, й викаме. А тя вика, ей тъй, измами ме. И три хиляди лева ми взе. Наду ми корема и после хвана гората.

- Чакай малко – не се стърпява Спиро. – Туй нещо ми намирисва на нещо. Такова…искам да кажа, познато ми е. Пишеха си писма, казваш. По интернета.

- Да. Така беше. Честен кръст! – и Тенката се прекръства.

- Тая работа на мене ми е ясна от всякъде.  – започва Спиро. – Това не е истинският принц Уйлямс, Тенка! Това е просто някой чифутин, дето си е турил в интернета никнейм Принц Уйлямс. И Павлинка, нали сам каза че е просто момиче, си е помислила, че това ще да е онзи принц Уйлямс и е лапнала балона.

- Добре де, тя като го е видяла – не се съгласява бай Петко. – как не е разбрала, че този тип е мошеник?

- Много била влюбена, затова нищо не забелязала. – оправдава я Тенката. – Онзи и правел разни подаръци, на екскурзии я водел, държал се с нея като принц.

- Много влюбена, казваш, по скоро много загубена – уточнява Спиро.

- А Павлинка каква ти се пада на теб? – любопитства бай Петко.

- Никаква, каква. Просто дъщеря на мой братовчед. Той, братовчед ми, разказа тази история и аз реших да ви я разкажа на вас.

- Тенка, Тенка – провиква се Спиро. – Щом не ти е никаква, не я мисли много. Ти по-добре виж довечера твоята дъщеря с кого си пише по интернета. Нали знаеш, че принц Хари все още не е женен.

- Прав си, друже, много си прав. Ще трябва хубаво да я проверя довечера. Да не вземе да се окаже, че си пише с някой принц, или с някой шейх, че тогава да видиш какво ще я направя мойта хубостница.

- И да я видиш с какво име се подписва. Да не се окаже, че никнейма и е принцеса Камила, щото тогава със сигурност ще има много обожатели. – хили се доволен Спиро.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ ІІ

Тримата квартални дружки – бай Петко, Тенката и Спиро, пак са седнали в кафенето на Ленчето и бистрят политиката.

- Щели да проверяват на президента ловните му трофеи. Пише го на първа страница с ей такива букви. -  подема разговора Тенката. – Абе, Спиро, ти като си авджия, я ми кажи, отстрелвал ли си някога архар?

Спиро се чеше по главата, сякаш иска да си спомни преди колко време не е удрял архар.

- Архар и да съм искал, няма как да отсрелям, защото тия животни ги няма по нашите географски ширини. Има ги из руските степи. Веднъж ходих на екскурзия до Таджикистан и там, казвам ти, ядох  месо от архар. По-вкусно нещо не съм опитвал. Направо мозък. Ама и там архарите са изчезващ вид. Намират се само из резерватите.

- А из нашите резервати има само сърни и мечки – подема бай Петко.

- Сърни и мечки, казваш, ама знаеш ли барем какви са мечките? – обръща се към него Спиро.

- В смисъл, дали са мъжки или женски ли? – пита бай Петко.

- Не, в смисъл каква порода са?

- Ами какви са, кафяви мечки са, какви други. – недоумява бай Петко.

- За кафяви – кафяви са. Ама тънката ми мисъл беше, че повечето мечки из нашите гори са циркови мечки.

- Как циркови мечки? За такава порода не съм чувал. – опулва очи бай Петко.

- Ей така, циркови мечки означава мечки, дето са ги пенсионирали в цирка и понеже не могат да ги убият, ги оставят в някой резерват да си умрат на свобода.

- Много хуманно го намирам – обажда се Тенката.

- Да, ама ловните туристи не мислят като тебе.

- Че защо? – пита Тенката

- Защото те идват в България за лов на мечки и плащат луда пара за това. Нашите вземат парите, а пробутват на чужденците някакви хърбави подобия на мечки, които не струват и пет лева.

- Е, откъде знаеш, че е така? – ежи се бай Петко. – Малко ги преувеличаваш нещата.

- Знам, защото едни италианци ми разправяха как дошли у нас да ловуват и ги пуснали в един резерват за мечки, казали им че има мечка, но е разгонена и опасна, и да се пазят. И те тръгнали да търсят. Тук мечка, там мечка, нищо. И тъкмо наближили една хижа и що да видят. Пред хижата мечка кара колело. Опулили нашите италианци очи като пържени яйца. После се оказа, че някакво момче дошло непредвидено до хижата с колело, мечката както си обикаляла наоколо, като видяло колелото и го яхнала. Това и бил номерът в цирка. Да кара колело. Как да го забрави, милата. Смях се от сърце.

- Ами италианците – пита бай Петко – какво стана с италианците.

- Нищо. Взели си мечката в Италия, нали са си я платили. Искали и там да покажат същата атракция. Просто идеята им харесала.

- Ама че мечка – замисля се Тенката. – То добре, че не са я научили да гърми, щото, току-виж, изпозастреляла италианците, вместо те нея.

- Виж как се отклонихме, уж започнахме да говорим за ловните подвизи на президента Първанов. – сепва се Спиро. – Той архар може да не е отстрелвал, но диви кози и елени със сигурност. Пък за диви прасета да не говорим. Той тях отдавна, ама много отдавна не ги брои за трофеи. Ама за това ще говорим утре, щото жената ме чака да й занеса лекарствата. След половин час трябва да ги пие.

У ЛЕНКИНОТО КАФЕНЕ І

Тримата квартални авери – бай Петко, Тенката и Спиро, пак са седнали рано сутринта в кафенето на хубавото Ленче и обсъждат шумно последните политически новини.

- Да знаете колко ми е чоглаво! – обажда се Спиро. – Не мога да си представя, че няма вече Кремиковци. Имам чувството, че София осиротя.

- Ба, осиротял ти е акъла! – закача се бай Петко. – Точно обратното, ако искаш да знаеш. София сега се роди наново. То Кремиковци не беше нищо друго, освен мега замърсител на столицата. Даже и сега, като си пия кафенцето, усещам чистия въздух.

- Това е от климатика в заведението, бай Петко! – апострофира го Тенката.

- Може и от климатика да е, казваш, ама преди като имаше Кремиковци и климатиците по иначе работеха. Знам аз, ама за тая работа се иска ухо, а вашите са задръстени с кал и не можете да доловите разликата.

- И к`во ще стане сега с него. На скрап ли ще го правят? – разчопля още темата Спиро.

- Ми нали го купи някакъв младеж, извади 330 милиона лева суха пара. – обяснява бай Петко.

- Суха – мокра, - ежи се бай Петко. - Кремиковци вече никога няма да заработи. А знаеш ли на колко хора хляб даваше. И всичкия тоя народ сега ще се набута в бюрото по труда. Казвам ти, ще има опашка чак до Руски паметник. -

- Това момче е подставено лице на руската мафия – дълбокоумно отсича Тенката.

- Грешиш, мой човек – поправя го бай Петко. – Руската мафия я търси по морето. Тя с клошарски бизнес не се занимава. Сделката за Кремиковци по-скоро ми прилича на пране на пари. Ама да му мисли правителството, аз ли съм седнал да се тюхкам за него.

- Добре де! – обажда се Спиро – Те тия пари не ги ли изпраха вече. Колко години минаха от прехода… Онзи ден жената да ми пусне панталоните, а в джоба имаше 20 лв. Казвам ти, като ги видях, като нови са станали. Викам й, жена, й ти почна да переш пари, да нямаш сицилианска жилка.

- А тя? – пита бай Петко.

- Тя вика, аз съм от дупнишкия вилает, далечна сродница на братя Галеви съм. Пък аз и викам, че не е далече от истината, щото всяка седмица ме рекетира с 20 лв. – уж за хапчета, пък ходи с дружките си на солариум.

- Ей това още не го знам к`во е – блещи се бай Петко. – Нещо солено трябва да е.

- Не, бе, бай Петко! – смее се Спиро. – Прави си, разбираш ли, тъмен тен. Демек е ходила на море и е почерняла. То сега това е много модерно. Последен писък на модата, разбираш ли?

- Като е тъй, трябва да има и белариум, тези дето са чернички, като Красьо черния например, да се избелват. – куми се Тенката

- Красьо черния може да го избели само затвора, ама нещо не го хваща съдебната система. – уточнява Спиро – У нас колкото повече крадеш, толкова повече те оневинява съда. Ама като се отворихме на тема избелване,  най-големия келепир, би казал днес Бай Ганьо, е АЕЦ Белене. Там консултантския хонорар е милиони. С едно консултиране и ставаш милионер. Това и Бил Гейтс не го може.

- Като Доган – подмята Тенката.

- Те от него се учат всичките, я! – подвиква бай Петко. – Аз мойта жена редовно я …такова…консултирам. Като рече кажи мъжо какви обувки да си сложа. Ей онези, викам аз. А, онези са скъсани, не виждаш ли? Ами тогава сложи тези, без токчетата, викам. Как без токчетата, вика жена ми, че аз не мога да ходя на обувки без токчета. Ами тогава защо си ги взела, викам й аз. Ами бяха намалени, затова. Ей така я консултирам и накрая пак се бъркам за пари, щото всичките и обувки скъсани.

- Това значи, че не ставаш за консултант и това си е. – прихва Спиро. – То ако ставаше от всеки консултант, тая държава отдавна да е разпродадена. Ленче, дай още по едно кафе, че приказката е много сладка.

Из "Дневник" на Чудомир (1890-1967)

·       

Всяка жена си измисля по една болест за всеки случай - не се знае, може да потрябва някога.

·       

Никоя жена със самочувствие, че е красива, не може да се задълбочи и напредне в никоя област на науката и изкуствата - не й остава време. А колко малко са тия, които не се смятат за красиви!

·       

Хубава си татко... вино!

·       

Научих, че Г. Караславов бил един от тия, дето не признавали Йовкова. Това дали не е от професионална завист?

·       

Ненаситен като попски дисаги.

·       

Кучето е единственото създание, което обича тебе повече от себе си.

·       

Видиш ли просяк да пуши, не му давай милостиня.

·       

Човек, който обича да преяжда, копае своя гроб с[ъс] зъбите си.

·       

Идеите са като брадите - мъжът ги придобива, когато достигне зрелост.

·       

Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата.

·       

Човекът ми прилича на старите бакърени тенджери. Отдалеч като я гледаш, е бляскава, светла, калайдисана; приближил ли я и вдигнеш похлупака, ще видиш калая опадал и се показва червена отровна вътрешност; обърнеш ли я наопаки, дъното почерняло от сажди пък.