НОВА И СТАРА ГОДИНА

Срещнали се Старата и Новата година. Старата година трябвало да си отиде и да даде път на Новата. Но не искала. Противяла се, тръшкала се, недоволствала. Чувствала се толкова добре на мястото си, така била свикнала с хората, че за нищо на света не искала да се раздели с тях. Новата година се видяла в чудо. Какво да прави, как да заеме мястото си. Чудела се и най накрая измислила начин да се отърве от досадната Стара година. Помолила небето да произведе сняг. Речено-сторено. Завалял обилен сняг и покрил цялата земя. После помолила северните ветрове да задухат както те си знаят. Задухали северните ветрове както си знаят и цялата земя се сковала от лед. После помолила хората да измайсторят една шейна за Старата година. И така да я изпратят по живо, по здраво... Понеже хората с нетърпение чакали появяването на новата година, с радост побързали да изпълнят желанието й и бързо сковали една шейна. Качили със задружни сили Старата година на шейната и така я изпратили да си ходи. Но не хвърлили шейната. Решили да я запазят за следващата година. Защото знае ли човек какво става в главата на една отиваща си година...

ШЕФ

Едър, мускулест, с бръсната глава, с ланец на врата и татуировка на дясното рамо. С това най общо мога да определя човека, когото хората във фирмата наричат шеф. Кара джип нисан (защо  ли се учудвам), жена му има ауди, петтица. Синът му пък се е качил на бе ем ве, не знам си какъв модел. Сега строят семейно хотелче, близо до морето и поради това заплатите на работниците се бавят. Те не че са кой знае колко големи, но все пак са нещо в безпарични времена като днешното...А като добавим фактът, че работим извънредно поне три пъти в седмицата по два часа, а за това допълнителни парички не получаваме, ще ви стане ясно защо шефът и семейството му карат такива коли, а ние се тътрузим с раздрънканите си фолксвагени и опели. Тъй де, фолксваген, то самото име на колата предполага, че ще е за бедните хора. Тя затова е и най-евтина. И най-бързо се скапва. И като си помисля колко шефове живеят така: без да плащат осигуровки, без да плащат допълнителен труд, без да ти разрешават да си ползваш полагаемият се годишен отпуск, без да ти дават коледени и други надбавки. Дори без да ти отдават полагаемото ти се уважение и достойнство. И като прибавим и нарочно измислените парични глоби за една или друга уж лошо свършена работа от страна на работниците, то картинката с дебелия врат на шефа става ясна. И започваш да се замисляш за начина си на съществуване, да се косиш, че си нещо,  пък едно голямо нищо те тъпче и унижава и да се питаш, не може ли да се живее малко по-добре и защо има толкова много несправедливости в тоя живот.  Изглежда по това дълго време е разсъждавал и Чърчил, на когото принадлежи следната велика мисъл – „Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали, пробвани някога.” Какво да добавя повече...„Останалото е мълчание” – казал го е Шекспир.

ДОМАШЕН ЛЮБИМЕЦ

Г-жа К. нямаше деца. Искаше много да си вземе домашен любимец. Но куче или котка, не! Това би било ужасно, смяташе г-жа К. По-добре нещо, което е рядкост и би породило възхищение или злорадство. Нещо, което не е характерно за нашата географска широчина. И си взе тюлен. Само че тюленът иска вода. И г-жа К. Го води в центъра на града при фонтаните. Събира се голяма тълпа, за да гледа зрелище. Г-жа К. е щастлива и горда. Непрекъснато позира на разни чужденци, които искат да си направят снимка с тюлена й за спомен. Но се появи проблем. От общинска полиция и забраняват да пуска тюлена във фонтана. Но тя не се съобразява с общинската полиция.  Три пъти я глобяваха за това. Но тя си плаща глобите и продължава да води морското животинче там. Наложи се властите да пресушат фонтана. Сега г-жа К. Си носи шезлонга и се пече в празния фонтан, напук на общинските власти. Само че покрай сушата, тюленът на г-жа К. умря. Сега тя е много разстроена. За да се успокои, е решила да си намери друг домашен любимец, още по стряскащ...и сега си търси...лъв.

ВРАБЧЕТА

Врабчета. Откъде се изсипаха рано сутринта. И толкова шум вдигат. Имам чувството, че си правят конгрес на моята тераса. И обсъждат разпалено точките от дневния ред. Избор на ново ръководство, анализ на днешния политически живот, търсене на виновници за зърнена криза...глада става все по-голям и на дневен ред стои въпросът за оцеляването им като вид...Всяко се изказва,, без да изслушва опонента си, и колкото повече вряка, толкова по-шумно му отвръщат останалите...Или пък са получили помощ от Европейския съюз, няколко крини ечемик и сега го преразпределят помежду си...А може би се събира врабешкия хор, който прави своите репетиции за участието си във фестивала на врабешката песен... Но изглежда репетират без диригент, понеже шумът е невъобразим...по-скоро какафония...И те са живинки...Чик-чирик...!


Замисляме ли се за живота на врабчетата. Най-масовия и разпространен пернат вид у нас. И толкова сме свикнали с тях, че дори не ги забелязваме. По вестниците няма да прочетете материал за тях...По телевизията няма да видите репортаж...За щъркели ще видите, за лястовичките ще видите, за гугутките и гълъбите също ще видите. Но за врабчовците никой не говори, никой не пише, никой не прави филми.... Като че ли не съществуват, а са винаги пред очите ни. Колко несправедливо. Като самият живот...

И колко много врабчетата ми заприличват на обикновените хора у нас. Хора, които се движат между нас, трудят се, споделят своите болки, радости и тревоги, плащат своите данъци без да мърморят, тихо си носят кръста и животът им минава и отминава, без някой да е разбрал това. Телевизионните камери няма да надзърнат в техния свят, защото той не е интересен, скучен е и няма нищо пикантно, няма нищо интригуващо, няма жълта клюка. Няма новина...

Но защо се размислих за това? Може би, защото и аз принадлежа към техния свят, без да го съзнавам, а този живот, който сега живея, го живея временно...

Чик-чирик...!

БОДЛИТЕ НА ТАРАЛЕЖА

Един таралеж се родил без бодли. Мислел си, че като порасне, ще му поникнат бодлите. Но не станало така. Всички много му се смяли и го подигравали. Наистина като се замислите, гол таралеж трябва да е твърде смешно нещо. За да излезе от конфузната ситуация, той открил фризьорски салон. Понеже никой друг не умеел да постригва, всички ходели при него. По този начин той си отмъщавал и бръснел всички до голо. Когато не останал нито един с коса, перушина, бодли, козина, и каквото може да си помислите още, таралежът избягал. Животните се отчаяли и започнали да изпращат писма за помощ до всички институции. От институциите обещали да им отпуснат помощи за социално голи животни. Докато помощите дойдат, животните измрели от студ.

Извод: Никога не ходете на фризьор при гол таралеж.

АНИМАЦИЯ

За първи път виждам мравки да се бият. Ама бой се бият, казвам ви...Земята се тресе. Откъснали по едно листо вместо шпага и се налагат по гърбините, по главите, по краката, където сварят. А боя е неравноделен. Ту едната надделява, ту другата. Използват и непозволени удари под кръста. Но като няма рефер, е тъй. Даже гледам и цицини вече имат. Взимам лист и започвам да си записвам цицините . По седем на глава. Седем е хубаво число. Завършено. Като произведение на изкуството. Като гледам едната как се бие, имам чувството че е тренирала кийокошинкай, защото е добра с кратака. А другата е по-добра с ръцете. Значи е наблягала на айкидото.


Всъщност..., омръзна ми от тази анимация. По-добре е да мина на исторически филми. Там реализмът е по-изразен...И цицините са истински...

КРЪСТОПЪТИЕ

Кръстопът...Кръст от пътища...Път от кръстове...Пътокръстие...Кръстопътие...Както и да го назовем, смисълът е ясен, логиката – неоспорима. На кой не се е случвало да стои на кръстопът и да се мае, чуди кой път да хване. А сега, де! Наляво ли, надясно ли, направо ли, накъде? И колкото повече се чуди, толкова повече се обърква. И колкото повече се обърква, толкова повече съмнения го връхлитат. И колкото повече съмнения го връхлитат, толкова повече се отчайва. И както често се случва, в такъв момент човек избира погрешния път...И вървейки по погрешния път, стига до ново кръстовище. Отново чудене, отново объркване, отново съмнения, отново отчаяние... И отново избор на грешен път. И тръгнал по грешния път, стига човекът до ново кръстовище... Отново чудене, отново объркване, отново съмнения, отново отчаяние...И тръгнал по грешния път...

А колко лесно щеше да бъде, ако беше хванал самолета...

ХУДОЖНИК

миниатюра

Стоеше пред картината и я изучаваше. Тя него – също. С едно ефирно изящество и рационална пестеливост, ръката на художника бе поръсила върху платното чудните форми на сакралното. Контрастът на цветовете бе туширан с меланхолична лапидарност. Внушението за страхопочитание, в момент на внезапно просветление, бе постигнато. Дихотомията на чувствата бе наситена с драматизъм. Светлина и тъмнина се проникваха и взаимно се оплождаха. Укротени стихии лежаха безпомощно с инкрустиран върху тях надпис „SORY”.  

Художникът стана от стола, видимо доволен, потри ритуално нежните си пръсти и отиде до огледалото. С един внезапен жест го повдигна и го стовари върху главата си. Повече не бе необходимо. Автопортретът беше завършен.

ДУМИ

Думите бяха строени за бой. Две армии, една срещу друга. В първите редици стояха едносричните думи. Зад тях се подаваха двусричните, зад тях следващите. Последни проточваха врат словосъчетанията. Когато боят започна страшни викове изпълниха бойното поле. Битката продължи няколко часа. В тежкото сражение намериха смъртта си много думи. Течаха реки от кръв. Чуваха се нечовешки стенания. Настана такова объркване,че никой не знаеше вече за какво се води този бой. В този сюблимен момент се намеси писателят. С оцелелите думи подписа примирие, а загиналите изхвърли от текста си. Романът беше завършен.



КРЪГОВРАТ

Държеше вече банкнотата от сто евро в ръцете си. Майка му изпълни обещанието си и ги прати. Подържа ги малко с плахи пръсти. Поглади ги. Помириса ги, сякаш искаше да вдъхне от аромата на майка си. Знаеше, че тя ги е държала, стискала ги е в шепите си, оставила е дъха си върху тях. Нищо и никаква хартийка, на която човеците придават извънредна почит. Но това трая миг. После някак изведнъж се погнуси от тези пари. Знаеше цената им. Опита се да си представи стаичката, в която тя живееше. Влагата, мухълът, хлебарките, неизмитите чинии, вечно неплатените сметки… Мъжките пръсти, които всяка нощ я мачкаха, опипваха, разсъбличаха. Държейки парите, усети как започна да се изпотява. Изгаряха ръцете му. Реши да ги захвърли в най близкия казан. Но после размисли. Представи си своята квартира, влагата, мухълът, хлебарките, вечно неплатените сметки и тръгна в дългата нощ да си търси… жена. Все пак това бяха сто евро.