РЕВЕ НА УЛИЦАТА

Чудех се дълго дали да пиша за протестите или не. Вече толкова се изговори и изписа за тях...Протести винаги е имало и пак ще има, защото живеем в демократична страна и всеки има право да изрази своята гражданска позиция. Макар че у нас често се бърка гражданската позиция с бунта на местната футболна агитка.

Но си мисля, че хитроумния ход на Бойко Борисов да подаде оставката на правителството, обърка плановете на всички. Не само на политическите партии, но и на протестиращите. Защото това, което прави впечатление на тези протести, е това, че те нямат лице. Нямат изявени лидери, нито афишират някаква физиономия. Тотална анонимност и лутане от Орлов мост до парламента и обратно. Тук и там из страната хората се събраха спонтанно, написаха своите искания, в по-голямата си част справедливи и толкова. Но няма до кого да ги адресират. Няма правителство. Ето защо смятам, че Бойко Борисов постъпи правилно като подаде оставка. А служебното такова, ще има за задачата да подготви страната за нови парламентарни избори и няма да се занимава с исканията на протестиращите. Защото нито ще имат времето, нито ресурсите за това. На ход е президентът Росен Плевнелиев, който обаче останал без опекуна си, се държи неадекватно и нищо чудно да се омота като пате в кълчища от собствената си некомпетентност.

Народът пак е заел изчакващата позиция да се появи поредния месия, който да възстанови липсата на кредит към институциите и политическата ни класа. Но такъв няма да падне от небето или да дойде от Мадрид на бял кон, както навремето дойде царя. И през тази приказка минахме, и тя завърши с лош край. Ето защо дори децата не вярват вече в приказките, когато хладилникът е празен....Едно време Раковски дава етимологичното определение на думата революция като „реве на улицата”. Като гледам днес случващите се неща, виждам, че е имал право.

КАРЪК НА КАРЪЦИТЕ

Мама му стара, едно нещо мога да кажа със сигурност за себе си- голям съм карък. Ако даваха медал за каръци, щях да взема златото. Ако даваха Нобелова премия за това – щях да я получа безапелационно. Но нито медал дават, нито Нобел, а прозвището”карък на каръците” ще нося пожизнено на ривера на сакото си. Та за какво иде реч....Не си падам много по тотото, но един ден отидох да си купя вестник в кварталния павильон и ми остана ресто и реших с това ресто да ида до тотопункта и да си пусна фиш....И за мой късмет, взех, че оцелих шестица... То беше радост, то беше чудо. Как не получих разрив на сърцето, не знам...Помня само, че за да не се загуби фиша, го бутнах в една книга. През това време ходя на работа, разказвам новината на всеослушание на колегите и черпя, ли черпя. Едва тогава разбрах колко много приятели имам. Въобще, на седмото небе съм от щастие. Добре, но един ден реших да взема фиша и да отида с него до тотото. За паричките де! Ядец...! Отварям една книга – няма фиш. Отварям друга книга – няма фиш. Отварям трета книга...Бреееее! Ами сега! Сърцето взе да блъска и да се надига до гърлото. Прехвърлих колкото книги имаше в библиотеката. Нищо. От фиша никаква следа. Връща се жената от работа и аз още от вратата.

- Да знаеш нещо за фиша! – ама от вътре ми гори.

- Неееееее! – пули ми се тя – Нищо не знам. Какво се е случило? Да не е изчезнал?

- Как позна от първия път! – викам й аз и паля цигара.

- Изчезнал! – казва и чейнето й увисва в пространството. Зер и тя беше влязла в ролята на милионершата....И тя сума ти почерпки направи...

- Изчезнал яко дим! – дърпам свирепо от цигарата.

- Бре, мама му стара! – коси се жена ми и също пали цигара. – Ти къде го прибра, не помниш ли?

- Помня, че го пъхнах в една книга, ама в коя....не помня!

- Пъхнал си го в една книга ли? – пита жена ми и се задавя. Давам й вода...

- Що се задави...

- Миналата седмица комшийката от петия етаж ми поиска една книга да чете, че била изчела всичките у тях.

- Неееее! – започвам да крещя. – Само това неееее! – сърцето играе вече дайчевото.

- Ама аз откъде да зная, че там си сложил фиша, бе! – крещи и тя - Що не помисли за това!

- За кое да помисля? – идва ми да и забия един – Откъде да подозирам, че ще дадеш точно тая книга на комшийката...

След една минута учестено дишане и от двамата, жена ми се опитва да внесе спокойстие...

- Ще отида да си взема книгата, надявам се...

- Ти изтърви питомното... – не я оставям да довърши.

- Още сега ще ти донеса книгата.

След десет минути се връща с книгата, но бледа като стъкло.

- Нищо, нали! – питам я с поглед.

- Нищо! – отвръща ми по същия начин.

- Значи ония... ! – соча с очи към горния етаж.

- Ония! – съгласява се с мен жената.

- Аз на ония рунгел щу дам да се разбере! – почти вбесен тръгвам към комшията.

- Недей! – спира ме жина ми. – От три дни е в командировка....Ще трябва да го изчакаме да се върне...

Ядец! Така и не се върна. След един месец изчезна и жена му...В апартамента им се нанесоха наематели. Повече никой не ги видя. Само дето на мен всички в квартала ми викат „каръка на каръците” и даже като ме видят на улицата, минават на отсрещния тротоар. Както можете да се досетите, вече и приятели нямам.

Жалко, че не дават Нобел за каръци. Щях да го спечеля. Казвам ви!

Днес се навършват 276 г. от смъртта на Александър Сергеевич Пушкин.
Да си спомним за него.




Александър Пушкин (Александр Сергеевич Пушкин, 6 юни 1799 - 10 февруари 1837) е руски поет, драматург и прозаик, считан за най-великия руски поет и създател на съвременния руски литературен език. Той пръв използва простонароден език в поемите и пиесите си, а също създава нов стил в разказите — драма, примесена с любовна история и малко сатира, който се следва от по-късните руски писатели. Умира на дуел на 37 годишна възраст.

КОЛАТА НА ЖИВОТА




Макар и често с тежко бреме,

колата леко си лети.

Коларят лих, старикът време,

камшика майсторски върти.



При изгрев сме безумно смели.

Готови да строшим глави,

ленивия уют презрели,

крещим и псуваме: „Върви!”



На обед смелостта ни чезне.

Боим се от безумен бяг.

Пред възвишения и бездни

крещим: „По-леко бе, глупак!”



По залез свикваме с колата,

която бърза в своя път.

Вървим сънливо към кревата,

а пък конете си летят.



1823