ЧАЙКИ БЕЗ КРИЛЕ

Кля...кля...кля....чувам викът на чайката и повдигам учуден глава. Лети над мен и каца на покрива на градската библиотека. Чайка тук...на сто километра от морето. Какво ли търси в нашия град. Милата, сигурно се е объркала! Но това е невъзможно. В птиците чувството за ориентация е заложено свише. Човек да се обърка в непознат град, да, но чайка да се обърка, едва ли. Какво би могло да я доведе тук? Сещам се за поне две причини – храна или любов. Материалното или духовното. Как да разбера кое? Да си сложа чайкофона и да проведа спешен разговор с крилатата твар. Да разбера мотивите й да прелети над сто километра суша...Да и обясня, че така не може....Дава лош пример. Как така ще се отклонява от маршрута.Ами ако всички ние започнем да се отклоняваме...(а нима вървим все направо или все по маршрута) Храна едва ли ще е причината да се отклони насам. По скоро любов...Някой може ли да каже нещо за любовта на чайките...Как обича една чайка? Как страда? Как линее от мъка или неразбиране...Как се мъчи от самота и отхвърленост...Как тупти сърцето й в очакване да срещне любимия. Като нас, хората ли? Познато ли е чувството й за ревност? А за собственост? Нима не се отклоняваме от маршрута за едната любов. Нима не сме склонни да презрем опасностите и несгодите и да пребродим много земи, само и само да попаднем в обятията на любимата. Ние сме чайки без криле...Кля...кля...кля...Земята е нашето летателно пространсто...Да, не можем да надскочим обстоятелствата, нямаме възможност да погледнем на света отвисоко. Едва ли някога сме се надсмивали над земната си обремененост...И колко рядко отправяме поглед в небето...Дори мечтите ни са свързани с битието ни, не с небето...Виж само как една чайка ме накара да погледна в себе си. Може би нищо още не е загубено...Дали няма някой ден да ми поникнат криле...Здравей, побратима...Кля...кля...кля...!

РАЗДВОЯВАНЕ

Понякога изпадам в странно състояние. Твърде неопределено, за да му се даде точна дефиниция и твърде категорично, за да не му обърна нужното внимание. А то е, че живея между съня, а сънувам между живота. Може да се каже и по друг начин. Едновременно сънувам и живея. Като две ярко противоположни състояния, които протичат успоредно в мен. Но на определени интервали от време разменят местата си. В такава ситуация ми е трудно да преценя повече сънувам или повече живея. Кое е действително, кое е нереално. Или всичко е някаква смес и от двете. Ако не можете да намерите ред в хаоса, сигурно разбирате положението, в което съм изпаднал. Ако аз съм вторичен продукт на първична сила, то намирам за логично да нарека сънят вторичен продукт на живота. Но понякога той дотолкова обзема битието ми, и имам чувството в такива мигове, че животът е вторичен продукт на съня. Може би ви обърках. Всъщност, и аз сам се обърках. Оплетох се в паяжините на аналитизма и сега вися безпомощно като уловена муха на кукичката на рибаря. Струва ми се, че виждам съвсем реално рибата, която ме приближава и се опитвам да извикам, но от устата ми не излиза звук. Ням съм. Тя се приближава, отваря огромната си уста и …Толкова е тъмно. До ушите ми достига шум на течаща вода, като от водопад, но в далечината. Някакво глухо боботене и като че ли удар на весла. Бавно очите ми привикват с тъмнината и започвам да различавам отделни елементи. От някъде влиза процеп светлина. Затънал сам във някаква гадост, която смърди на риба. Какво казах? Риба ли! Сега си спомням. Та аз съм в корема на рибата. Спомням си отворената паст и как потънах в нещо тъмно и страшно. Значи не сънувам. Или това е сън и сега ще се събудя. Тръгвам по посока на светлия процеп. Виждам как нещо се вдига и спуска като гилотина. И усещам огромното количество вода, което ме повлича навътре. Там, където съм бил досега. Значи това е устата на рибата. Пробивам си път отново и се опитвам да разбера интервалите на отваряне и затваряне на устата. Пет секунди отворена, пет – затворена. Трябва да опитам да се измъкна. Напрягам сили и заемам стратегическа позиция. Тъкмо понечвам да се хвърля и виждам…о, ужас!...о, ужас!... една огромна черна паст да връхлита отгоре ми. Усещам силен тилен удар, блъскане по едното рамо, после по другото и отново непрогледен мрак. Трудно се съвземам. Опитвам се да си спомня какво беше това. Много ми е познато като състояние. Ами, да…точно, така излиза. Друга риба е глътнала моята риба. Веднъж вече преживях подобно нещо. Сега съм в двоен капан. Лошото е, че моята риба не диша. Няма индикации, че е жива. Ако не се съживи, аз си оставам в нея. Смъртоносен капан. Ако сънувам всичко това, сега е време да се събудя. Но не се събуждам. Значи е истина. Смътно чувам някакъв далечен шум. Тръгвам с пълзене по посока на шума. Почти свиквам с тъмнината, за да видя, че моята риба е с полуотворена уста. Трябва да използвам момента. Изглежда инстинкта за самосъхранение я кара да диша едва доловимо. Промъквам се с усилие, защото съм дебел и тялото се промушва трудно. В другия корем е по-уютно. Тук бих изкарал и една седмица. Стига да има какво да ям. Защото вече усещам глад. Рибата също е гладна, защото бухва в корема си водорасли, малки рибки, миди, рачета и какво ли още не. Следя за интервалите на отваряне и затваряне. Промъквам се покрай цял пасаж от жълтоперки и се вторачвам в спасителната светлина навън. Готов съм през следващото вдишване да изскоча. О, не..! Пак ли?...Ужас!... Всичко се повтаря отначало. Отново една огромна паст приближава и всичко замира в тъмнина. Нямам сили да се изправя. Боли ме всичко. Крака, ръце, тяло. Липсват ми съпротивителни сили. Предавам се. От това място не мога да изляза. Точно тук ме удря някой. Събуждам се. Жена ми е надвесена над мен. Нещо съм бълнувал. Казва ми, че станала някаква авария в енергото и вече цял час спират и пускат тока. На определени интервали. Казва че рибите, които съм хванал на язовира са изскочили от ваната и сега ги гони из стаите. Но в тъмното не може да ги намери всичките. Един шаран все още се губи. Успокоявам я, че знам къде е и ставам да и помагам. Само едно не мога да разбера – как съм попаднал в този апартамент и коя е тази, която ме гледа от ъгъла на стаята и си отваря и затваря устата на определени интервали. Дано да заспя отново. 

ЛЯТНО ПОЗИРАНЕ

Ама, че ден!

Хората се излежават като мекотели на пясъка, на мен ми се вие като вълк от Чикагския зоопарк. Сам съм си виновен. Като плащам ден за ден. Изправих косите на хазайката. Сега ми го връща тъпкано. Появиха се чужденци и набързо ме разкара. Естествено, те плащат в евро. Остава ми да си изям ноктите и последните няколко консерви русенско варено. Гларусите си врякат, без да ги е грижа за социалната несправедливост долу, на земята. Пясъкът не е толкова горещ, но на мен ми ври отвътре. Трябва да се науча да планирам дните. Не мога. От малък съм такъв. Забивам боси пети в пясъка и търся някъде наблизо бистро. Поне да пия една студено Kinly. Един разперен чадър на Astika ме ориентира. Почти пред бистрото, с енигматичното име „Санта Мария”, виждам едно момиче. Не се излежава. Дори не е по бански. На три метра пред нея, седнал на стол, позира посивял възрастен мъж. Прилича на немец. Момичето държи четката и го рисува.

            - Мога ли да видя? – питам и приближавам, без да дочакам отговора. – Ти художничка ли си?

            Въпросът ми трябва да е бил много тъп, защото не ми обръща никакво внимание. В далечината изсвирва корабче, пълно с туристи. Началото на юни е. Пълно е с германци. И все дърти. Аз да бях германец, сигурно щях да избера някоя по приятна дестинация, ама не съм. От към бистрото долита мелодията на госпъла „Amazing Grace”, в изпълнение на Джеси Норман и на мен ми порастват крила.

            - Искам да ме нарисуваш! – правя се на намахан пич. – Колко вземаш на сеанс?

            - Двайсет – казва момичето и продължава да рисува.

            - Двайсет какво? – питам, неразбрал  лева или евро.

            - Двайсет евро, мой човек! – най-сетне ми обръща внимание. – Ако си чужденец! – уточнява тя.

            - А за българи? – настоявам.

            - Българите не разбират от изкуство и не дават пари за това! – с половин уста отговаря момичето. Русите и коси са паднали небрежно върху раменете. Вятърът леко ги повдига. Иначе е кльощаво като изсушена скарида. Гърдите и имат вид на зелени смокини. Някой ден сигурно ще узреят.

            - Като студент, ще ми направиш ли отстъпка! – продължавам да нахалствам.

            - Понеже си първия българин за сезона – хили се момичето – ще го пиша за моя сметка.

            - Ееееее! - изпускам цял тон въздух - Веднъж да усетя ползата да съм българин.

            След половин час позиране, ми казва, че е готова и аз с усилие се отлепвам от стола. Схванал съм се от гадната поза, но повече съм любопитен как ме е изтипосала.

Надничам плахо.

            - Ама ти си можела и да рисуваш! – бъзикам се яко. – Приличам на Брад Пит, нали?

            - За без пари, толкова! – очите и се разширяват срещу мен – Ако не искаш, не я взимай!

            Ще си я взема, разбира се. Така сполучливо никой досега не ме е рисувал, мисля си. Но ме чопли отвътре проблема със спането.  Не мога да й кажа директно – ще ме подслониш ли за тази вечер, щото една шантава и алчна хазайка ме изгони. Ще ме сметне за нахалник. По добре да спечеля малко време.

            - С парите, които ми спести, искам да те почерпя! – погледът ми е благ като на кученце, гласът ми нежен като на славей. – Само не казвай, че имаш нещо против?

            Тя се засмива и блясъкът на белите и зъби ме заслепява. Кожата и ухае на коктейл от портокал и авокадо.

            Намираме едно приятно крайпътно заведение. Макар и пълно с хора по това време на деня, има една свободна маса. Нямам много пари, но съм решил да се правя на Робин Худ, след поредния обир в Шеруудската гора. Поръчвам панирано пилешко с печурки в лимонов сок и морски деликатеси на плоча. Също и бутилка бяло вино – Керацуда със сирене – натюр. Както го пият французите.

            - За тази почерпка, трябва да ти нарисувам още един портрет. – подмята с гласче на стюардеса девойката.

            - Предавам се без бой! – бързам да се съглася, защото идеята ми харесва. Но си мисля, че  е време да се запознаем. – Казвам се Красимир. А ти?

            - Аз съм Петя. – подава ми ръка.

            - От кога рисуваш на плажа? – не че толкова ме интересува, но нали трябва да завържа разговор. Все пак вечерта си тропа на вратата.

            - Рисувам от края на май до края на септември. – усмивката и е мека като кожа на норка.

            - Печелиш ли нещо или просто да минава времето? – сигурно въпросът ми я обижда, защото не казва нищо, само нещо измънква, което сигурно означава - да. Не я питам повече за това.  Постепенно набирам смелост, докато реша, че моментът да и кажа болката си, е дошъл. Хм! Айде, де! Още не мога да се престраша!

            - Женена ли си?

            - Не.

            Това е най-хубавият отговор, който някога съм чувал.

            - Петя! – опитвам се да се усмихна, но понеже знам, че зъбите ми са грозни, се отказвам и продължавам със сериозен вид. – Хазайката ме изхвърли от квартирата. Нямам къде да спя тази вечер. Можеш ли да измислиш нещо?

            Гледам я с очакващо излъчване. Тя си кълца невъзмутимо месото, все едно си говорим за прогнозата за времето.  Погледите ни се срещат. Потъвам в лазурно-синия блясък на очите й. Чувствам се като ранен гларус в ръката й. Без да се усетя, съм поставил ръката си върху нейната. Тя не се дърпа. Масата се облива в светлина. Точно в този момент пускат едно старо парче на Смоуки. Забравил съм му името, но по важното е, че е блус. След миг я притискам в обятията си. Тя танцува великолепно. Колко е хубаво, че хазайката ме изхвърли. Утре трябва да й благодаря. Може да й подаря букет. Заслужава си го.

            Допиваме виното. Вече държа ръката й по-смело. Тръгваме към нейната квартира. Пред една триетажна кооперация тя се спира, обръща се към мен и ми казва с тих глас.

- Ще спиш тази нощ при дъщеря ми, защото аз трябва да се грижа за леля си, която е много болна. Заради нея рисувам цяло лято. Пенсията й стига само за лекарства.

Два гларуса са спрели до мен и ме наблюдават. Не знам какво си мислят, но на мен определено не ми е до гларуси сега. Ако имах пушка, щях да ги гръмна. Зяпнали са ме като стари баби на оглед на булка.

Ама, че ден!

ДУЕЛ

Йордан Радичков разказва една интересна случка, станала в някакво родопско селце. Повечето жители на селцето били мохамедани и когато се случело някой да се разболее, веднага тичал при ходжата да го лекува. Не че ходжата много разбирал, а просто защото нямало лекар. В един слънчев септемврийски ден в селцето се появил лекар. Младеж, току-що завършил медицинското си образование, пълен с ентусиазъм и енергия. Спретнал за няколко часа една стаичка в селсъвета и зачакал посетители. Да, ама никой не идвал. Минали ден, два, три – никой. Позаинтересувал се той и разбрал причината. Свикнали хората откакто свят светува все ходжата да ги лекува, нямали вяра на науката, страхували  се. А и ходжата ги заплашвал, че няма да им обърне внимание повече, ако отидат при младия доктор. И това е разбираемо. Ще му секне печалбичката.  А докторът лекувал безплатно. С една дума, заформял се конфликт.    

         Младият медик не искал да остави нещата така и решил да предизвика ходжата. Извикал го един ден на медицински дуел. Показал му един кашон, бръкнал в него и извадил една отровна змия – пепелянка. Направил така, че пепелянката да го ухапе, след което казал на ходжата.

         - Понеже науката е измислила серум, ще победя с него отровата и ще живея. В кашона има още една пепелянка, хвани я, за да те ухапе. Ако с твоите баяния надвиеш на отровата, ще те призная за по-голям лечител от мен и няма да преча на хората да се лекуват при теб.

         Гледката разтърсила ходжата. Той толкова се уплашил, че хукнал презглава да бяга навън. От този ден нататък не посмял да лекува съселяните си. И сам изпращал болните при образования лекар. Науката дала урок на суеверието.

РАЗДВОЯВАНЕ




Понякога изпадам в странно състояние. Твърде неопределено, за да му се даде точна дефиниция и твърде категорично, за да не му обърна нужното внимание. А то е, че живея между съня, а сънувам между живота. Може да се каже и по друг начин. Едновременно сънувам и живея. Като две ярко противоположни състояния, които протичат успоредно в мен. Но на определени интервали от време разменят местата си. В такава ситуация ми е трудно да преценя повече сънувам или повече живея. Кое е действително, кое е нереално. Или всичко е някаква смес и от двете. Ако не можете да намерите ред в хаоса, сигурно разбирате положението, в което съм изпаднал. Ако аз съм вторичен продукт на първична сила, то намирам за логично да нарека сънят вторичен продукт на живота. Но понякога той дотолкова обзема битието ми, и имам чувството в такива мигове, че животът е вторичен продукт на съня. Може би ви обърках. Всъщност, и аз сам се обърках. Оплетох се в паяжините на аналитизма и сега вися безпомощно като уловена муха на кукичката на рибаря. Струва ми се, че виждам съвсем реално рибата, която ме приближава и се опитвам да извикам, но от устата ми не излиза звук. Ням съм. Тя се приближава, отваря огромната си уста и …Толкова е тъмно. До ушите ми достига шум на течаща вода, като от водопад, но в далечината. Някакво глухо боботене и като че ли удар на весла. Бавно очите ми привикват с тъмнината и започвам да различавам отделни елементи. От някъде влиза процеп светлина. Затънал сам във някаква гадост, която смърди на риба. Какво казах? Риба ли! Сега си спомням. Та аз съм в корема на рибата. Спомням си отворената паст и как потънах в нещо тъмно и страшно. Значи не сънувам. Или това е сън и сега ще се събудя. Тръгвам по посока на светлия процеп. Виждам как нещо се вдига и спуска като гилотина. И усещам огромното количество вода, което ме повлича навътре. Там, където съм бил досега. Значи това е устата на рибата. Пробивам си път отново и се опитвам да разбера интервалите на отваряне и затваряне на устата. Пет секунди отворена, пет – затворена. Трябва да опитам да се измъкна. Напрягам сили и заемам стратегическа позиция. Тъкмо понечвам да се хвърля и виждам…о, ужас!...о, ужас!... една огромна черна паст да връхлита отгоре ми. Усещам силен тилен удар, блъскане по едното рамо, после по другото и отново непрогледен мрак. Трудно се съвземам. Опитвам се да си спомня какво беше това. Много ми е познато като състояние. Ами, да…точно, така излиза. Друга риба е глътнала моята риба. Веднъж вече преживях подобно нещо. Сега съм в двоен капан. Лошото е, че моята риба не диша. Няма индикации, че е жива. Ако не се съживи, аз си оставам в нея. Смъртоносен капан. Ако сънувам всичко това, сега е време да се събудя. Но не се събуждам. Значи е истина. Смътно чувам някакъв далечен шум. Тръгвам с пълзене по посока на шума. Почти свиквам с тъмнината, за да видя, че моята риба е с полуотворена уста. Трябва да използвам момента. Изглежда инстинкта за самосъхранение я кара да диша едва доловимо. Промъквам се с усилие, защото съм дебел и тялото се промушва трудно. В другия корем е по-уютно. Тук бих изкарал и една седмица. Стига да има какво да ям. Защото вече усещам глад. Рибата също е гладна, защото бухва в корема си водорасли, малки рибки, миди, рачета и какво ли още не. Следя за интервалите на отваряне и затваряне. Промъквам се покрай цял пасаж от жълтоперки и се вторачвам в спасителната светлина навън. Готов съм през следващото вдишване да изскоча. О, не..! Пак ли?...Ужас!... Всичко се повтаря отначало. Отново една огромна паст приближава и всичко замира в тъмнина. Нямам сили да се изправя. Боли ме всичко. Крака, ръце, тяло. Липсват ми съпротивителни сили. Предавам се. От това място не мога да изляза. Точно тук ме удря някой. Събуждам се. Жена ми е надвесена над мен. Нещо съм бълнувал. Казва ми, че станала някаква авария в енергото и вече цял час спират и пускат тока. На определени интервали. Казва че рибите, които съм хванал на язовира са изскочили от ваната и сега ги гони из стаите. Но в тъмното не може да ги намери всичките. Един шаран все още се губи. Успокоявам я, че знам къде е и ставам да и помагам. Само едно не мога да разбера – как съм попаднал в този апартамент и коя е тази, която ме гледа от ъгъла на стаята и си отваря и затваря устата на определени интервали. Дано да заспя отново.