ЧАЙКИ БЕЗ КРИЛЕ

Кля...кля...кля....чувам викът на чайката и повдигам учуден глава. Лети над мен и каца на покрива на градската библиотека. Чайка тук...на сто километра от морето. Какво ли търси в нашия град. Милата, сигурно се е объркала! Но това е невъзможно. В птиците чувството за ориентация е заложено свише. Човек да се обърка в непознат град, да, но чайка да се обърка, едва ли. Какво би могло да я доведе тук? Сещам се за поне две причини – храна или любов. Материалното или духовното. Как да разбера кое? Да си сложа чайкофона и да проведа спешен разговор с крилатата твар. Да разбера мотивите й да прелети над сто километра суша...Да и обясня, че така не може....Дава лош пример. Как така ще се отклонява от маршрута.Ами ако всички ние започнем да се отклоняваме...(а нима вървим все направо или все по маршрута) Храна едва ли ще е причината да се отклони насам. По скоро любов...Някой може ли да каже нещо за любовта на чайките...Как обича една чайка? Как страда? Как линее от мъка или неразбиране...Как се мъчи от самота и отхвърленост...Как тупти сърцето й в очакване да срещне любимия. Като нас, хората ли? Познато ли е чувството й за ревност? А за собственост? Нима не се отклоняваме от маршрута за едната любов. Нима не сме склонни да презрем опасностите и несгодите и да пребродим много земи, само и само да попаднем в обятията на любимата. Ние сме чайки без криле...Кля...кля...кля...Земята е нашето летателно пространсто...Да, не можем да надскочим обстоятелствата, нямаме възможност да погледнем на света отвисоко. Едва ли някога сме се надсмивали над земната си обремененост...И колко рядко отправяме поглед в небето...Дори мечтите ни са свързани с битието ни, не с небето...Виж само как една чайка ме накара да погледна в себе си. Може би нищо още не е загубено...Дали няма някой ден да ми поникнат криле...Здравей, побратима...Кля...кля...кля...!