СЮЖЕТ ЗА ЖЕГА

Ама, че жеги напоследък. Още от сутринта термометърът подскача на терасата ми и гони трийсетака. В такава жега направо мозъкът омеква. И човек гледа да не излиза на слънце. То както е тръгнало, министър Дянков може да наложи данък „сянка”. Като обикалям да си търся място за паркиране на колата из синята зона, гледам че най-напред се заемат сенчестите места. Ако финансовият „дилър” наложи данък „сянка” бая парички ще се търкулнат в държавната касичка. Ама добре, че не се е сетил, щото той си е схватливо момченце по принцип и това малко ме озадачава. То ако имаше чалъм, щеше да въведе данък „въздух”, ама не може. От Евросъюза не са го спуснали като директива. Затова аз ви казвам тия неща тихичко, само ги прошушвам и все едно нищо не съм ви казал. Те, в тая държава за идеи не плащат, ако плащаха, колко хора щяха да станат милионери. Аз например...Давал съм идеи на кандидат депутати как да влязат в парламента! Влизат и какво! Едно голямо нищо! За мен имам предвид! И едно благодаря не чух от тяхната уста. Давал съм идеи на начеващи бизнесмени как да привлекат клиенти и вниманието върху своя бизнес. Повечето от тях сега не се стигат, карат лимузини и джипове, ходят на почивка в швейцарските Алпи, а децата им учат в американски университети. Моя милост пак с пръст в устата. Утешава ме мисълта, че такава е съдбата на всички добри учители. Учениците им задължително ги надминават. Дори нещо повече - „моите” ученици влязоха вече в учебниците по история. Ако това не е признание за усилията ми, здраве му кажи!

Сега обучавам едни хъшлаци на футболна игра – стратегия и тактика. И макар че е жега тренираме упорито. Те си мислят, че само ритане му е майката. Майката – да, но не и бащата! Шегувам се, разбира се! Децата са разбрани, гълтат всичко, което им поднасям като материя. Отборчето засега е провинциално, но ще дойде време, когато от професионалните отбори ще искат моите момчета. Работя за мизерни хонорари, но всеки бъдещ договор на мой ученик с професионален клуб, ще ми донесе процент. Така че аз работа за собственото си бъдеще, и за това на българския футбол. Лично премиерът наблюдава моята дейност и е доволен от резултатите. Надявам се с негова помощ да сломим конкуренцията в групата и да вземем трофея. Обещал ми е при спечелване на първенството да направим разходка из съседните страни с правителствения самолет. Кажете ми, някога имали ли сме такъв премиер. Няма зима, няма лято, продължава да работи и да режи лентички. Ни горещина го спира, ни студ. Даже съм му дал идея да кандидатства в Книгата за рекордите на Гинес за най-много прерязани лентички за един мандат. Неговите съветници вече подготвят статистиката. Едва ли ще има конкуренция. Е, за това вече може да ме направят треньор на годината. Каква по-голяма награда зе мен от това. Ще почерпя дори. Даже и враговете си, за да се пукнат от яд...Ама и аз взех да ги приказвам едни, сигурно перкулясах от тая жега. Да имаше как да сложим един климатик да охлажда слънцето, ама няма. То май по-добре да си легна и да подремуцам малко, отколкото да допускам жегата да ми размеква мозъка, че както е тръгнало, може и някоя глупост да направя, пък тогава край с идеите, край с футбола, край с треньор на годината.

Аре – хоп!

ЕВРОДОКЛАДНИ РАЗМИШРЬОТИНИ

Даааа – почеса се по темето министър-председателят. – докладът на Евросъюза е добър, даже много добър. И най-важното точен и справедлив. Уловил е сърцевината на проблемите. Златните нишки, така да се каже, вътрешното съпротивление. А проблемите не са малко. Но и ние никога не сме казвали, че са малко. Казвали сме само, че сме на прав път. Докладът казва същото. Като чета доклада все едно, че слушам министър Цветанов. Същите думи, същите констатации, същите забележки и впечатления. Това означава, че с Европата работим в синхрон, ние завиваме наляво, и те завиват наляво, ние завиваме надясно, и те завиват надясно. Ние спираме, и те спират, пардон те не спират, защото и ние не спираме. Ха-ха-ха, как можем да спрем като сме набрали такава скорост. Ето, погледнете министър Дянков колко бързо и с каква лека ръка мести администрациите из страната. Митниците в Русе, Железниците в Пловдив, тези тука, онези там. Такова движение, чак ми е кеф да гледам, че магистралите, които построих, изпълняват своето предназначение. От това следва, че икономиката се движи, повишава се брутният вътрешен продукт, Дянков трупа фискален резерв и световната криза може само да ни цунка по дупето.

Как няма да вляза в учебниците по история. Толкова балъци преди мен влязоха, въпреки че ни докараха до задънена улица, въпреки че опоскаха държавния резерв, въпреки че получаваха съмнителни хонорари, въпреки че разпределяха държавните блага като баничари и назначаваха роднините си до девето коляно. И пак са в учебниците. Това справедливо ли е? А аз...нищо не съм взел. Даже напротив, заради държавната работа останах без приятели. Точно си мислех, че с Мишо Бирата ще се сработим, и той...не ми се говори за това. Медиите ме изкараха едва ли не престъпник. На медиите им дай да хапят, заприличали са на пепелянки. Само да си отворя устата и пускат отровата си. Щото не могат като мъжкари да излязат насреща и да ми се опълчат. Страхопъзльовци. Сега ми запяли в хор всички опозициони мекерета, че евродокладът бил съкрушителен. Вот на недоверие щели да ми искат. Бързо забравиха какво наследство ми оставиха и как с Дянков сме ходили по улицата да събираме левчета, само и само да вържем бюджета. Съдебната система била крива. Ми ние я заварихме крива. И сега като се опитваме да я оправим, всички гракнали като ранени гарги да сме я оставили сама да се оправи, че била независима. И точно щото е независима, затова тя си прави каквото си иска. Ще ми забавя оная съдийка делата на мутрите, докато им изтече срока на давност. Значи ние сме хабили държавен ресурс да ги хванем тия бандити, а една пикла ще се подиграва с държавата. Ами братя Галеви, ние ли ги пуснахме или съда. Сега трябва да пратя съдиите по това дело да ходят да ги търсят на собствени разноски, че да им дойде акъла в главата....Хората искат справедливост. Знаете много добре, че тук няма наши, няма ваши. Онзи депутат дето го хванахме с 50 бона за търговия с влияние беше наш. Вече не е. И вместо да ни благодарят, че го хващаме и го опозоряваме публично, щото досега такова нещо никой не е правил в парламента, от опозицията ревнали, че това било Пиар акция. Че аз нямам нужда от Пиар акции. Сега да кажете избори, отивам и ги печеля. От това ли ще ме уплашите. Не сте познали, малки сте още. Не се е родил тоя, дето ще ме бие на избори. На мач може, но на избори не. Впрочем, и на мач не може. Та като казах мач, утре в 16 часа играем в Банкя, който иска да гледа класен футбол, нека заповяда. Входът е безплатен. И безплатна минерална вода ще има. Носете си по един евродоклад да си правите вятър, че пак го дават много горещо.

ПИСМО

Навършиха се 70 години от смъртта на един изключителен български поет и революционер - Никола Вапцаров. Незаслужено пренебрегван и преднамерено забравен. Преживе издава една единствена стихосбирка "Моторни песни" (1940 г.) Получава посмъртно почетна Международна награда за мир през 1952 г. Нека да си спомним за него.



ПИСМО


Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,
по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.



А бяхме млади,

бяхме толкоз млади!...

И после... после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...



А там -

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало - неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.



Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

над Фамагуста,

и радостта

помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.



Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери...



За мен е ясно, както че ще съмне -

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

БАЛАЛАЙЧЕНЕ

След трагедията, случила се на летището в Сарафово, вместо да се обедини, българското общество отново се разедини. И в голямата си част, по вина на политиците. Което идва да покаже, че политиците са повече вредни за държавата, отколкото полезни. Един депутат от ДСБ тръгна да обвинява министъра на външните работи, Николай Младенов, че най-вероятно във връзка с негов, на министъра,  гаф е предизвикана тази кървава разплата на засегнати нечии чужди интереси. Но без да посочи доказателства. Просто бля-бля! От Коалиция за България скочиха като ужилени, крещейки че това е недопустим пробив на системата ни за национална сигурност. Службите не били на мястото си и не се справили адекватно със ситуацията. Все едно ако бяха те на власт, щяха да се справят с това. Други твърдяха, че това е дело на самата тайна полиция на Израел, която видите ли, си търсела повод да нападне Иран и Сирия, защото те от години подържали с оръжие терористичната организация от Палестина „Хизбула”. Също без да се приведат никакви доказателства. Въобще, атентатът, първи в историята на България, извършен на нейна територия, но насочен срещу израелци, отприщи една лавина от коментари, кой от кой по нелепи и лишени от доказателства. Вместо достойната и единствено правилна позиция на българи, а не на политици, да се обединим пред лицето на терора. Защото тероризмът няма родина и не може да бъде оправдан по никакъв начин. Защото тероризмът е непредсказуем и неочакван. Неговата цел е да се предизвика общественото внимание, да се обърне внимание на определено политическо искане.В противен случай той би бил излишен и никой не би прибягвал до него. Но може ли да бъде следен всеки човек, носещ раница или чанта, на места, където това е толкова естествено като гари, автогари, летища. Не искам да бъда ничий защитник, но не смятам че трябва да се обвинява държавата и съответните служби за това. Знаем какво се случи в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. с двете кули близнаци. При такъв чудовищен терористичен акт, планиран с месеци и изпълнен прецизно, с много играчи по трасето, също не  е бил засечен от службите за сигурност на САЩ. Като имаме предвид нейния потенциал в това отношение.  Два дни след атентата в Сарафово младеж уби в кино в Денвър, 12 души, и още повече рани, като дори това не носи почерка на някоя терористична група, а най-вероятно е дело на човек с психични отклонения. Макар че бил студент-невролог. Кой можеше да предвиди това. Никой. Кой можеше да предвиди какво ще извърши норвежкия убиец Брайвик, за който също се твърди, че има психични отклонения. Но дали е извършено дадено убийство от психично болен човек или е подготвян старателно терористичен акт, възможността той да бъде предотвратен е едно на хиляда. Но като се обърне колата, пътища много. Трябва просто да оставим полицията да  си върши своята работа, а ние всички като общество да се замислим как да бъдем единни и в радостите си и в скърбите си. Тогава и страната ни, и живота ни ще бъдат по-различни...В противен случай просто си балалайчим...

ЩАСТЛИВИТЕ НЕЩАСТНИЦИ

Кафенето е пълно. Спиро, бай Петко и Тенката са отдавна тук и вече бистрят политиката.

- Спиро, чу ли че според последното проучване на не знам си коя социологическа агенция, българите не били нещастни, само се правили на такива! – чете сутрешния вестник Тенката.

- А, това е агенцията на Цветелинчето, онова, бе, на Бойко старата такова..., връзка. – авторитетно се включва Спиро. – Ама има ли някой дето да им вярва на тия социологически проучвания.

- Има, бе! – намесва се и бай Петко. – Балъци има много в тая държава.

- Аз знам само един – казва се Балъков. – кефи се Спиро. Много обича играта на думи.

- Точно Балъков не е балък! – апострофира го бай Петко. – Всичко си има момчето.

- Майтап, бе, Уили! – смее се Спиро – Най-големите балъци сме ние, дето седим още в тая държава и й работим за жълти стотинки.

- Тука си много прав! – съгласява се Тенката.

- Слушайте да ви разправям. Вчера ме спира една репортерка, не помня от коя телевизия беше и ме пита чувствам ли се щастлив в България. Правили проучване за тяхната телевизия. – започва бай Петко.

- И ти! – пита го Тенката. – Какво и отговори. Че си най-големия нещастник ли?

- Казах й че се чувствам щастлив, че по-щастлив човек от мен няма в България.

- И тя! – на Тенката му става интересно.

- Тя ме гледа така изненадано, все едно че съм глътнал пред нея щраусово яйце. И защо вика тя, се чувствате щастлив в България. Как защо, казвам й, защото покрай кризата децата ми избягаха в чужбина, жена ми ме остави, и сега изхранвам три гърла по-малко. А тя много ядеше. По едно пиле на сядане. Знаете ли каква икономия е това. Сега се гледаме само с майка ми, която няма зъби и почти изцяло е на сокчета и чешмяна вода. Преди не ми стигаха парите за лекарства, щото съм инвалид лека форма, сега ми остават и се чудя какво да ги правя. Взех, че ги инвестирах в ценни книжа. И онзи ден на борсата, цената им скочи 10 пъти и аз ги продадох изгодно. Сега мисля тези пари да ги инвестирам в някой хотел на морето. Ама още не съм решил в кой.

- Ти направо си я утрепал, бе бай Петко! – тупа го приятелски по рамото Спиро. – Хвърлил си я в дълбок размисъл за няколко месеца напред.

- Тя ме пита после не ми ли е мъчно за децата, за жената. Как ще я карам за напред. Аз й викам, че ми е мъчно, даже много ми е мъчно, но свърши ли кризата жената ще се върне, обещала ми го е, а децата са временно в чужбина. Значи тогава ще бъдете още по-щастлив, вика ми тя. О, не, казвам й аз, тогава ще бъда още по-нещастен, защото пак ще трябва да храня пет гърла и пак няма да ни стигат парите за нищо. Казах ви жена ми колко яде, че едно пиле не и стига за обяд. Тежи над 120 кила и като ходи из апартамента, имам чувството че става земетресение. Ами ток, телефон, парно, лекарства, осигуровки, храна...Тя кризата за обикновените хора никога няма да свърши. А за богатите отдавна е свършила.

- Бай Петко, ама верно ли е избягала жена ти. За децата ти знаем, че са в чужбина. – пита недоумяващ Тенката.

- Как ще е избягала, бе – върти очи се бай Петко. – Къде ще ходи като само на моята пенсия разчита.

- Значи си излъгал репортерката. – казва Спиро.

- Не съм я излъгал. – кокошини се бай Петко – нали се правим на нещастни българите, а пък сме били щастливи. Е, аз реших да се направя на разведен. Те това са в България всички социологически проучвание. Те си пиша едно, ти разбирай друго.

- Значи ако поръчаме сега по едно кафе, да разбираме ли, че ти ще го платиш? – Пита Спиро.

- Ти донеси кафетата, пък ще видим. Аз една репортерка излъгах, та вас ли няма.

ВЗРИВОВЕ И ВАМПИРИ

Кафенето е пълно. Нашите стари познайници – Спиро, бай Петко и Тенката са отдавна тук и вече бистрят политиката.

- Пак ще вдигат парното – започва Тенката, понеже иска да ядоса бай Петко, който има парно.

- Цъ,цъ,цъ! – цъка с език Спиро – Язък! По-добре беше да внигнат цената на порното.

- Майтапиш се ти! – кахъри се бай Петко – Защото не ти е на главата. А на мен това парно през джоба ми излиза. Не стига че цял живот съм и работил на тая държава, ами и сега като пенсионер пак продължава да ме ограбва.

- Така е! – вметва умно Спиро. – Държавата уважава своите поданици и ги благославя с всякакви данъци и налози.

- А какво ще кажете за взривовете край Петолъчката? – подхваща друга тема Тенката.

- Какво да кажем! – казва Спиро – Имало нещо да гърми, гръмнало. Лошо щеше да бъде, ако нямаше какво да гърми. То в България ако нещо не гръмне, няма да е тя.

- Аз пък покрай цената на парното взех да чувствам вривове в главата си. – тюхка се бай Петко. – Все едно са се взривили няколко склада там. Не знам докъде ще ни докарат тия наши управници.

- Ха! – опитва се да остроумничи Спиро. – Щом усещаш взривове в главата, трябва да поискаш обезщетение от кмета на общината. Ако искаш, да пуснем една молбичка, а? Ще се сформира комисия, ще дойде, ще направи оглед и ще ти заплатят за нанесени щети.

- Да извикаме и медиите! – обажда се Тенката – Не трябва да има информационно затъмнение за обществото. Сигурно са засегнати важни функционални центрове. Централна нервна система, мускули, епидермис, периферни или вътрешни органи. Да имаш взривове в главата, не се случва току-тъй. Трябва да се анализира първопричината. Може да дойдат учени от чужбина да изследват това странно явление.

- А бе, вие мен за мезе ли ме взехте! – заканва им се бай Петко, разбрал че го вземат на подбив. – Просто главата ми бучи от всичко това, дето ни се случва на пенсионерите. Ама един ден и вие ще дойдете на моето, ще ви питам тогава.

- По-добре взривове в главата, отколкото да ти се появи вампир в къщата. – измества темата Тенката, визирайки откритият края Созопол гроб с предполагаем вампир. – Искате ли да отидем да го видим. Сега е изложен на всеоглеждане от населението, което като невиждало се е юрнало към националния исторически музей.

- И какво толкова! – опонира му Спиро – Някакъв скелет със забит в сърцето кол. Това е най-вероятно крадец, хванат на местопрестъплението. А ние го превръщаме в сензация и го изкарваме това, което не е.

- Защо, мислиш че няма вампири ли? – пита бай Петко.

- Не че няма. – уточнява Спиро. – Има, но не и този беден човечец. Може и да са се карали за жена, кой ги знае. Може кучета да са го гонили и да се е самонаръгал сам. Ама това е реклама за археолозите, които искат да привлекат повече туристи. Халал да им е!

- Ленче – провиква се Тенката към барманката – Сега ще ти дам безплатен съвет как да вдигнеш оборота на заведението. От утре гониш всички сервитьорки и назначаваш на тяхно място вампирки с къси полички. Казвам ти, след три дни, като се разчуе, от другите квартали ще идват тук да си пият кафето.

- Ще те взема за рекламно лица на кафенето – провиква се Ленчето – Винаги си имал развинтено въображение.

- И на всяко кафе, по една скилидка чесън – гордо заключава Спиро. – Щото иначе може да урочасаме хората.

ГУБЕНЕ НА ПЪТЯ

Когато се събудиш една сутрин и видиш, че човекът до теб го няма, примерно тръгнал си е от живота ти, имаш усещането че си минал през центрофугите на ада. Всичко в теб дрънчи на кухо. И ти иде да изкрещиш – защо? Защо на мен? Къде сгреших? И дали наистина е непоправимо? Болката бавно се утаява в дъното на душата ти и те прави безсилен за каквато и да е съпротива. Смисълът за днес изчезва, а за утре още не се е задал. И дали ще се зададе. Колко трябва да е силен човек, за да издържи? Дали тогава не проглеждаме за истинските неща от живота – любов, приятелство, прегръдка, сутрешно кафе с любим човек. И ако може мигът да продължи дълго, цяла вечност.

Страхувам се да се събудя, за да не намеря леглото празно. И да не загубя пътя, който кривуличи в мрака на отчаянието.