ПОДСЛУШАН РАЗГОВОР
- Ало, министър Рашидов ли е?
- Да, кой се обажда?
- Наоми Кембъл.
- О, Наоми, здравей! Напоследък често мисля за теб.
- Чух че си търсиш секретарка.
- За теб винаги, мила!
- Става въпрос за сестра ми.
- Честно казано, ако си навита, веднага те уреждам. За сестра ти не мога.
- Виж Рашидов, сестра ми ще ти излезе по-евтино. Ще минеш само с един закрит театър. За да ми покриеш изискванията трябва да закриеш четири театъра, две опери и една филхармония. .. Ало!… Рашидов!...Ало!..Ало!…Къде пропадна бе, човек!
В този момент линията прекъсна.
вторник, 26 октомври 2010 г.
петък, 22 октомври 2010 г.
РАЗКРИТИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ШЕРЛОК ХОЛМС
- Драги ми Уотсън, и без да ми казваш, мога да се досетя какви са акцентите в днешната преса.
- Съмнявам се, но за всеки случай можеш да опиташ. – трепна в лека усмивка левият мустак на д-р Уотсън.
- Новината на деня е намереният град на фараоните, разбирай на митничарите, край язовир Ивайловград, вследствие на проведената от НАП акция „Хеликоптер”
- С нотка на възхищение ще трябва да призная, че както винаги, си безупречно прав. Но как се досети за това?
- По дедуктивен път, разбира се. Не ти ли е правило впечатление, че уволнените за корупция митничари през последните 20 години са повече от рибата в язовир Ивайловград. И въпреки съмненията, изказани от властите, че през ръцете на тези митничари са минали огромни капитали, никой никога не откри нищо, освен някоя друга по-заможна къща в Свиленград. Но огромният капитал остана скрит и неоткриваем като имане заровено в подвижни пясъци. А единственото сигурно вложение тогава и сега си остава недвижимото имущество. А на недвижимото имущество това му е недостатъкът, че не можеш да го скриеш в джоба си и да заминеш с него нанякъде. То си остава видимо за всички, които имат очи и искат да го видят.
- Да не искаш да кажеш, че властите са знаели за това, но не са имали смелостта да го оповестят публично?
- Разсъжденията ти са в правилната посока.
- Но защо?
- Напъни сивите си клетки, но без да предизвикваш разместване на мозъчните пластове и ще се досетиш.
- Защото зад всеки корумпиран митничар стои висш държавен чиновник.
- Нали ти казах, че ще се досетиш.
- Това означава ли, че в този случай властта не е замесена?
- Естествено, че е замесена, но като жертваш един високопоставен чиновник, ти печелиш общественото мнение на своя страна.
- Значи това си е най-обикновена Пиар акция?
- Ъхъъъ! – кимна с вдигнати вежди Холмс и запали прочутата си лула.
- Значи можеше и без хеликоптери? – сивите клетки в главата на д-р Уотсън бавно започнаха да се подреждат.
- Ъхъъъ! – кимна за втори път Холмс и изпусна няколко кръгчета дим. – Ако влезеш в Интернет и оттам в Гугле Земя ще видиш не само упоменатите замъци, но също кой ги е проектирал, кога, каква комисионна е взел, кой кмет е издал разрешителното за строеж и още какво ли не. Цялата строителна документация до най-малките подробности.
- А дали има още такива градчета на фараоните?
- Има и то не малко, но мога да ти кажа как ще свърши всичко това.
- Как?
- Ще съборят публично две или три пирамиди на най-уязвимите митничари, останалите ще ги узаконят. Ще глобят собствениците с по някоя хилядарка и ще ореват орталъка, че далаверите с укриването на ДДС или с корупцията на митничарите в тази държава вече е приключило.
- И как ще свърши всичко това? Възможно ли влизането ни в Шенген да реши проблема с митниците?
- Не, само ще го задълбочи. Проблемът ще се реши едва когато Турция и Русия влязат в Шенган, което ще доведе до премахване на външните ни граници.
- Ти си както винаги съвършено проницателен, Холмс! Какво ли бих правил без теб?
- Елементарно, Уотсън! Без мен животът ти щеше да бъде много по-приятен , приятелю, но и също толкова скучен.
- Драги ми Уотсън, и без да ми казваш, мога да се досетя какви са акцентите в днешната преса.
- Съмнявам се, но за всеки случай можеш да опиташ. – трепна в лека усмивка левият мустак на д-р Уотсън.
- Новината на деня е намереният град на фараоните, разбирай на митничарите, край язовир Ивайловград, вследствие на проведената от НАП акция „Хеликоптер”
- С нотка на възхищение ще трябва да призная, че както винаги, си безупречно прав. Но как се досети за това?
- По дедуктивен път, разбира се. Не ти ли е правило впечатление, че уволнените за корупция митничари през последните 20 години са повече от рибата в язовир Ивайловград. И въпреки съмненията, изказани от властите, че през ръцете на тези митничари са минали огромни капитали, никой никога не откри нищо, освен някоя друга по-заможна къща в Свиленград. Но огромният капитал остана скрит и неоткриваем като имане заровено в подвижни пясъци. А единственото сигурно вложение тогава и сега си остава недвижимото имущество. А на недвижимото имущество това му е недостатъкът, че не можеш да го скриеш в джоба си и да заминеш с него нанякъде. То си остава видимо за всички, които имат очи и искат да го видят.
- Да не искаш да кажеш, че властите са знаели за това, но не са имали смелостта да го оповестят публично?
- Разсъжденията ти са в правилната посока.
- Но защо?
- Напъни сивите си клетки, но без да предизвикваш разместване на мозъчните пластове и ще се досетиш.
- Защото зад всеки корумпиран митничар стои висш държавен чиновник.
- Нали ти казах, че ще се досетиш.
- Това означава ли, че в този случай властта не е замесена?
- Естествено, че е замесена, но като жертваш един високопоставен чиновник, ти печелиш общественото мнение на своя страна.
- Значи това си е най-обикновена Пиар акция?
- Ъхъъъ! – кимна с вдигнати вежди Холмс и запали прочутата си лула.
- Значи можеше и без хеликоптери? – сивите клетки в главата на д-р Уотсън бавно започнаха да се подреждат.
- Ъхъъъ! – кимна за втори път Холмс и изпусна няколко кръгчета дим. – Ако влезеш в Интернет и оттам в Гугле Земя ще видиш не само упоменатите замъци, но също кой ги е проектирал, кога, каква комисионна е взел, кой кмет е издал разрешителното за строеж и още какво ли не. Цялата строителна документация до най-малките подробности.
- А дали има още такива градчета на фараоните?
- Има и то не малко, но мога да ти кажа как ще свърши всичко това.
- Как?
- Ще съборят публично две или три пирамиди на най-уязвимите митничари, останалите ще ги узаконят. Ще глобят собствениците с по някоя хилядарка и ще ореват орталъка, че далаверите с укриването на ДДС или с корупцията на митничарите в тази държава вече е приключило.
- И как ще свърши всичко това? Възможно ли влизането ни в Шенген да реши проблема с митниците?
- Не, само ще го задълбочи. Проблемът ще се реши едва когато Турция и Русия влязат в Шенган, което ще доведе до премахване на външните ни граници.
- Ти си както винаги съвършено проницателен, Холмс! Какво ли бих правил без теб?
- Елементарно, Уотсън! Без мен животът ти щеше да бъде много по-приятен , приятелю, но и също толкова скучен.
неделя, 10 октомври 2010 г.
Я КОЛКО СЛОНОВЕ
Хубаво е да се живее в България, батенка. Имаме хубав народ и хубаво правителство. А министър-председателят е направо върхът. Гледам го всеки ден по телевизията и му се радвам. Я ще открива нов лот на магистрала „Тракия”, я ще прави първа копка на някой МОЛ, я на нова детска градина ще прерязва лентата, я на благотворителен футболен мач ще вкарва три гола, я ще се прегръща с Барозу, я в Парламента ще прави забележка на Масларова. Той е като професионален актьор в сериал. Къде гледат подчинените му, че не го предложат за „Оскар” за главна мъжка роля. Сигурно от много работа не им остава време. Щото не искам да си кривя душичката – това правителство работи. Работи по закриването на болници, работи за увеличаване на пенсионната възраст, работи по въпросите за ромската интеграция, работи за построяването на писта за формула 1 и още и още. А всеизвестна истина е, че който не работи, той не греши. Затова, пускам снизходителна усмивка и продължавам да вярвам в родните ни политици. Е, били корумпирани. Че кой не е. Били некомпетентни. Че кой не е. Имали конфликт на интереси. Че кой няма. Ние, българите, батенка, винаги правим от мухата слон. То и затова намаляха мухите напоследък.
Ама има хора дето са вечно недоволни в тая държава. Все ще намерят за нещо да пискат.
Като ревнаха, че Кремиковци не работел вече. Що ревете бре! Толкова по-добре за столицата. Чист въздух ще дишат хората. То досега к’во беше. От там само шум, чернилка и мръсотия идваше. И не ми казвайте, че е работил на печалба. Все още не се е родил тоя, дето да закрие печелившо предприятие. Кремиковци служеше за пране на пари. И това го знаят даже и децата. Правилно го затвориха.
После пък ревнаха, че се закривали училища. Ами правилно се закриват. То при тая раждаемост скоро и държавата ще закрием. Тия дето реват нека ми кажат колко деца си имат – едно или три. Бас държа, че е едно.
После запищяха щото реформата в болниците се бавела. Това да не ти е ТКЗС като едно време, дето можеш с един замах да го събориш, да продадеш кравите и овцете и да си приватизираш селскостопанската техника за жълти стотинки.
Мина тая.
Реформите сега се бавят, защото са свързани със съкращения на хора. А това е болезнено за обществото. Щото безработните пак лягат на гърба на държавата. Уж вече сме капиталисти, а още искаме да живеем по социалистически. Това вече и в Куба не минава.
Сега реват за пенсионирането. Че не можело то така да се работи до 67 години при мъжете и 64 при жените. Как да не може. Вижте Берлускони. На 70 години е, а още си спрята сексвечеринки с млади обожателки. Значи той може, ние не можем. И в нашите вени тече южняшка кръв. Айде, де! Нали не искаме да се превърнем в пенсионерска държава, където малцинството да храни мнозинството.
При това положение е добре да се организира у нас един събор на надреваването. С носиите му, с гайдите му, с кебапите му, както си трябва. Да излъчим победители и да ги наградим с посещение в Софийския зоопарк. И по-точно – в клетката на лъва. Да ги видим там, дали ще могат да надреват лъва или още като си отвори устата и те вече ще са в Младост 4.
Всъщност, не усещате ли нещо? Имам чувството, че става земетресение. Да не би…Я колко слонове…
Хубаво е да се живее в България, батенка. Имаме хубав народ и хубаво правителство. А министър-председателят е направо върхът. Гледам го всеки ден по телевизията и му се радвам. Я ще открива нов лот на магистрала „Тракия”, я ще прави първа копка на някой МОЛ, я на нова детска градина ще прерязва лентата, я на благотворителен футболен мач ще вкарва три гола, я ще се прегръща с Барозу, я в Парламента ще прави забележка на Масларова. Той е като професионален актьор в сериал. Къде гледат подчинените му, че не го предложат за „Оскар” за главна мъжка роля. Сигурно от много работа не им остава време. Щото не искам да си кривя душичката – това правителство работи. Работи по закриването на болници, работи за увеличаване на пенсионната възраст, работи по въпросите за ромската интеграция, работи за построяването на писта за формула 1 и още и още. А всеизвестна истина е, че който не работи, той не греши. Затова, пускам снизходителна усмивка и продължавам да вярвам в родните ни политици. Е, били корумпирани. Че кой не е. Били некомпетентни. Че кой не е. Имали конфликт на интереси. Че кой няма. Ние, българите, батенка, винаги правим от мухата слон. То и затова намаляха мухите напоследък.
Ама има хора дето са вечно недоволни в тая държава. Все ще намерят за нещо да пискат.
Като ревнаха, че Кремиковци не работел вече. Що ревете бре! Толкова по-добре за столицата. Чист въздух ще дишат хората. То досега к’во беше. От там само шум, чернилка и мръсотия идваше. И не ми казвайте, че е работил на печалба. Все още не се е родил тоя, дето да закрие печелившо предприятие. Кремиковци служеше за пране на пари. И това го знаят даже и децата. Правилно го затвориха.
После пък ревнаха, че се закривали училища. Ами правилно се закриват. То при тая раждаемост скоро и държавата ще закрием. Тия дето реват нека ми кажат колко деца си имат – едно или три. Бас държа, че е едно.
После запищяха щото реформата в болниците се бавела. Това да не ти е ТКЗС като едно време, дето можеш с един замах да го събориш, да продадеш кравите и овцете и да си приватизираш селскостопанската техника за жълти стотинки.
Мина тая.
Реформите сега се бавят, защото са свързани със съкращения на хора. А това е болезнено за обществото. Щото безработните пак лягат на гърба на държавата. Уж вече сме капиталисти, а още искаме да живеем по социалистически. Това вече и в Куба не минава.
Сега реват за пенсионирането. Че не можело то така да се работи до 67 години при мъжете и 64 при жените. Как да не може. Вижте Берлускони. На 70 години е, а още си спрята сексвечеринки с млади обожателки. Значи той може, ние не можем. И в нашите вени тече южняшка кръв. Айде, де! Нали не искаме да се превърнем в пенсионерска държава, където малцинството да храни мнозинството.
При това положение е добре да се организира у нас един събор на надреваването. С носиите му, с гайдите му, с кебапите му, както си трябва. Да излъчим победители и да ги наградим с посещение в Софийския зоопарк. И по-точно – в клетката на лъва. Да ги видим там, дали ще могат да надреват лъва или още като си отвори устата и те вече ще са в Младост 4.
Всъщност, не усещате ли нещо? Имам чувството, че става земетресение. Да не би…Я колко слонове…
неделя, 19 септември 2010 г.
ЧЕРНА ДУПКА
Що му трябваше на Спасимил Донев да си изкълчва крака. Ако знаеше какво щеше да произлезе от туй, за нищо на света не би го допуснал, ама нейсе. Божа работа е това! Кога рече – изкълчва се, кога не рече – не се изкълчва.
Понеже Спасимил Донев работеше като стругар, пети разряд, в едно структуроопределящо предприятие на родната икономика, и изкълчването щеше да доведе до намаляване на производителността на неговия труд, ето по каква твърде основателна причина, той се реши да отиде на лекар.
Лекарят, млад и плешив младеж, го прегледа с нежно състрадание. Даже долепи слушалки до изкълчения глезен. Изслуша внимателно пулсациите. После се рови дълго в един учебник и накрая с нескрито достойнство рече:
- Кракът ви не е изкълчен. Вие, уважаеми, сте се заблудили. За малко да се увлека във вашите разсъждения, но науката не лъже. При нас грешките са забранени. Имате простичко казано – пропаднал свод. За целта ще отидете при доктор Дашев. Той е специалист в тази област. Ще ви дам, ако трябва, и направление.
След няколко часа чакане на дълга опашка, Спасимил Донев най-сетне се добра до доктор Дашев. Той наистина беше специалист в своята област, защото без да използва слушалки, и без даже да поглежда в учебника, констатира разширени вени на ходилото. Което разбира се, автоматически отпрати Спасимил Донев в кабинета на доктор Рашев – също специалист в своята област – вибрационно лекуване на костни и ставни изкривявания.
След още няколко часа чакане, доктор Рашев го прие. Премери му кръвното налягане, направи му пълна сърдечна кардиограма, след това му постави превантивно клизма за прочистване на стомаха от вредните токсични наслоявания в дебелото черво. След което се оправда, че изследванията не му позволяват да даде точна и окончателна диагноза, поради което го препрати към доктор Зашев – специалист по неправилно кръвообращение на долните крайници.
Доктор Зашев му би венозно някакъв серум, предпазващ от венерически заболявания, поднесе му дълга лекция за вредата от мазнините и ползите от разделното хранене, след което Спасимил Донев получи направление за доктор Машев – млад, перспективен научен работник, занимаващ се с изменение сечението на вените в зависимост от изменението на наднорменото тегло.
След него дойде ред на доктор Гашев, учил в Индия при големи светила на медицината, който го запозна с последните тенденции в иглотерапията на ходилата, После бе приет от доктор Нашев – завеждащ направление и специалист посттерапевтични занимания. Надникна и в кабинета на доктор Башев – всепризнат специалист по ампутиране на долни крайници.
Късно вечерта, обиколил вече всички възможни кабинети и светила на науката, Спасимил Донев повлече изкълчения си крак към изхода на учреждението. След последното си посещение, не смееше вече да се обърне към лекар. Беше сломен и тялом, и духом. Прибра се вкъщи към полунощ и заплака. За какво точно плака Спасимил Донев ми е трудно да ви кажа, защото душата на човека е все още черна дупка. Дори и за най-добрите специалисти в тази област.
Що му трябваше на Спасимил Донев да си изкълчва крака. Ако знаеше какво щеше да произлезе от туй, за нищо на света не би го допуснал, ама нейсе. Божа работа е това! Кога рече – изкълчва се, кога не рече – не се изкълчва.
Понеже Спасимил Донев работеше като стругар, пети разряд, в едно структуроопределящо предприятие на родната икономика, и изкълчването щеше да доведе до намаляване на производителността на неговия труд, ето по каква твърде основателна причина, той се реши да отиде на лекар.
Лекарят, млад и плешив младеж, го прегледа с нежно състрадание. Даже долепи слушалки до изкълчения глезен. Изслуша внимателно пулсациите. После се рови дълго в един учебник и накрая с нескрито достойнство рече:
- Кракът ви не е изкълчен. Вие, уважаеми, сте се заблудили. За малко да се увлека във вашите разсъждения, но науката не лъже. При нас грешките са забранени. Имате простичко казано – пропаднал свод. За целта ще отидете при доктор Дашев. Той е специалист в тази област. Ще ви дам, ако трябва, и направление.
След няколко часа чакане на дълга опашка, Спасимил Донев най-сетне се добра до доктор Дашев. Той наистина беше специалист в своята област, защото без да използва слушалки, и без даже да поглежда в учебника, констатира разширени вени на ходилото. Което разбира се, автоматически отпрати Спасимил Донев в кабинета на доктор Рашев – също специалист в своята област – вибрационно лекуване на костни и ставни изкривявания.
След още няколко часа чакане, доктор Рашев го прие. Премери му кръвното налягане, направи му пълна сърдечна кардиограма, след това му постави превантивно клизма за прочистване на стомаха от вредните токсични наслоявания в дебелото черво. След което се оправда, че изследванията не му позволяват да даде точна и окончателна диагноза, поради което го препрати към доктор Зашев – специалист по неправилно кръвообращение на долните крайници.
Доктор Зашев му би венозно някакъв серум, предпазващ от венерически заболявания, поднесе му дълга лекция за вредата от мазнините и ползите от разделното хранене, след което Спасимил Донев получи направление за доктор Машев – млад, перспективен научен работник, занимаващ се с изменение сечението на вените в зависимост от изменението на наднорменото тегло.
След него дойде ред на доктор Гашев, учил в Индия при големи светила на медицината, който го запозна с последните тенденции в иглотерапията на ходилата, После бе приет от доктор Нашев – завеждащ направление и специалист посттерапевтични занимания. Надникна и в кабинета на доктор Башев – всепризнат специалист по ампутиране на долни крайници.
Късно вечерта, обиколил вече всички възможни кабинети и светила на науката, Спасимил Донев повлече изкълчения си крак към изхода на учреждението. След последното си посещение, не смееше вече да се обърне към лекар. Беше сломен и тялом, и духом. Прибра се вкъщи към полунощ и заплака. За какво точно плака Спасимил Донев ми е трудно да ви кажа, защото душата на човека е все още черна дупка. Дори и за най-добрите специалисти в тази област.
неделя, 29 август 2010 г.
ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ХАЗНА
Преди много, много години живяла вдън горите тилилейски една свирепа ламя. Тази ламя се хранела със злато, затова всяка година, по едно и също време тя минавала през селото на тримата братя и ограбвала златната хазна. Не издържали един ден селяните и се събрали на мегдана. Умували, що умували и решили твърдо и категорично да бранят своето злато. Тримата братя се заели със специалната задача да опазят хазната от ламята.
Най-напред хазната се заел да пази най-големият брат. В продължение на цяла година той изнасял тайно златото от хазната с уговорката, че го крие на по-сигурно място и ламята няма да може да го открие. Изнесъл той каквото изнесъл, когато една нощ ламята връхлетяла като хала и отново напълнила търбуха си със злато.
Като видели селяните колко малко злато е останало, поставили втория брат да пази съкровищницата. От страх да не дойде ламята и да го глътне направо със златото и вторият брат взел да изнася поверената му стока и да я крие по разни чуждоземски банки. И добре се справил, защото укрил повече злато от брат си. Затова посрещнал спокойно идването на страховитата ламя, която се появила един ден в селото да си търси своето.
Яла, що яла ламята, и си отишла.
Посърнали лицата на селяните. Тъгувало цялото село. Но всички таяли надежда в последния брат. Най-малкият и най-умният. Той запретнал ръкави. Преброил останалото количество злато и го огласил публично. И захванал всяка седмица да дава пресконференции в кръчмата на селото за движението на златото. Селяните се зарадвали, че този брат не ги мами и още по-упорито започнали да се трудят, за да възстановят загубите. Най-малкият брат бил също доволен от ударния труд на съселяните си.
Когато един ден по-големите братя дали знак на своя по-малък брат, че всичко е уредено, той загребал и последното злато от хазната и телефонирал на ламята, че може да идва.
Ламята била толкова ядосана, че са я измамили, та с един дъх на ноздрите си унищожила селото. Но вместо да седне и да се вайка за изгубената печалба, ламята чисто и просто си намерила друго село.
А тримата братя, ще попитате? Те заживели щастливи в чужбина с фалшиви паспорти и променени физиономии. За всеки случай си имали и охрана. И били на особена почит в тази страна, защото разполагали с твърде много пари. Даже веднъж изпратили снимка на ламята, за да види тя как си я карат бейски, седнали в една яхта по крайбрежието на Средиземно море.
П.П. Ако видите, че към ваше село наближава свирепа ламя, не се страхувайте! Тя ще вземе толкова, колкото да засити глада си. Пазете се повече от тримата братя, защото техният глад няма засищане.
Преди много, много години живяла вдън горите тилилейски една свирепа ламя. Тази ламя се хранела със злато, затова всяка година, по едно и също време тя минавала през селото на тримата братя и ограбвала златната хазна. Не издържали един ден селяните и се събрали на мегдана. Умували, що умували и решили твърдо и категорично да бранят своето злато. Тримата братя се заели със специалната задача да опазят хазната от ламята.
Най-напред хазната се заел да пази най-големият брат. В продължение на цяла година той изнасял тайно златото от хазната с уговорката, че го крие на по-сигурно място и ламята няма да може да го открие. Изнесъл той каквото изнесъл, когато една нощ ламята връхлетяла като хала и отново напълнила търбуха си със злато.
Като видели селяните колко малко злато е останало, поставили втория брат да пази съкровищницата. От страх да не дойде ламята и да го глътне направо със златото и вторият брат взел да изнася поверената му стока и да я крие по разни чуждоземски банки. И добре се справил, защото укрил повече злато от брат си. Затова посрещнал спокойно идването на страховитата ламя, която се появила един ден в селото да си търси своето.
Яла, що яла ламята, и си отишла.
Посърнали лицата на селяните. Тъгувало цялото село. Но всички таяли надежда в последния брат. Най-малкият и най-умният. Той запретнал ръкави. Преброил останалото количество злато и го огласил публично. И захванал всяка седмица да дава пресконференции в кръчмата на селото за движението на златото. Селяните се зарадвали, че този брат не ги мами и още по-упорито започнали да се трудят, за да възстановят загубите. Най-малкият брат бил също доволен от ударния труд на съселяните си.
Когато един ден по-големите братя дали знак на своя по-малък брат, че всичко е уредено, той загребал и последното злато от хазната и телефонирал на ламята, че може да идва.
Ламята била толкова ядосана, че са я измамили, та с един дъх на ноздрите си унищожила селото. Но вместо да седне и да се вайка за изгубената печалба, ламята чисто и просто си намерила друго село.
А тримата братя, ще попитате? Те заживели щастливи в чужбина с фалшиви паспорти и променени физиономии. За всеки случай си имали и охрана. И били на особена почит в тази страна, защото разполагали с твърде много пари. Даже веднъж изпратили снимка на ламята, за да види тя как си я карат бейски, седнали в една яхта по крайбрежието на Средиземно море.
П.П. Ако видите, че към ваше село наближава свирепа ламя, не се страхувайте! Тя ще вземе толкова, колкото да засити глада си. Пазете се повече от тримата братя, защото техният глад няма засищане.
вторник, 24 август 2010 г.
СОФИЯ – КВАРТАЛ НА БРЮКСЕЛ
Добри хора сме ние, българите. Добри и отговорни. И най-важното, умеем да влизаме в положение.
Европа ни затваря реакторите. Ние влизаме в положение.
Европа ни спира еврофондовете. Ние влизаме в положение.
Русия ни затваря газовото кранче. Пак влизаме в положение.
Гърция ни блокира границите. Ние сме отговорни хора. Влизаме в положение.
Ама може да живеем на тъмно, без ток и газ. Нищо! Понасяме отговорно и стоически.
Може да изгорят много фирми, кандидатствали по проектите за европарите. Нищо! Понасяме го отговорно и стоически.
Може цялата икономика да се срине и България да фалира. Нищо! Правителството си знае работата.
Надигаме плахо главица да възроптаем на Европата и на Русията, че не може то така. Отговорни господа застават на трибуната на политическата сцена и заявяват, че може. Още нещо заявяват те. Даже твърдят, че София станала квартал на Брюксел. Въх, пък ний да не знаем!
Какво излиза? Излиза, че колкото по-отговорно си търпим, толкова по-европейци ставаме. Нещо повече! По-европейци от самите европейци сме, щом София е вече квартал на Брюксел. Ами Мадрид все още не е квартал на Брюксел, нито Париж, нито някой друг град. Само нашата мила София е удостоена с тази чест. Знаят еврочиновниците как да се отблагодаряват за отговорно поведение. Сега не се учудвам, че най продаваният зарзават в България е Брюкселското зеле.
Нищо чудно утре в европейският парламент да добавят в менюто на депутатите и кофичка българско кисело мляко. Защото отговорностите трябва да се поделят братски. Дано не се сбием за комисионната. Сигурно няма да е малка.
Междувпрочем, чувате ли мелодията? Да, да, същата! Одата на радостта. На Бетовен. Чува се все по-ясно. Трудно ми е да определя откъде точно идва – от Брюксел ли, от София ли. Но когато хората се радват, какво значение има това. Пък дори да идва от предградието, наречено Факултета.
Добри хора сме ние, българите. Добри и отговорни. И най-важното, умеем да влизаме в положение.
Европа ни затваря реакторите. Ние влизаме в положение.
Европа ни спира еврофондовете. Ние влизаме в положение.
Русия ни затваря газовото кранче. Пак влизаме в положение.
Гърция ни блокира границите. Ние сме отговорни хора. Влизаме в положение.
Ама може да живеем на тъмно, без ток и газ. Нищо! Понасяме отговорно и стоически.
Може да изгорят много фирми, кандидатствали по проектите за европарите. Нищо! Понасяме го отговорно и стоически.
Може цялата икономика да се срине и България да фалира. Нищо! Правителството си знае работата.
Надигаме плахо главица да възроптаем на Европата и на Русията, че не може то така. Отговорни господа застават на трибуната на политическата сцена и заявяват, че може. Още нещо заявяват те. Даже твърдят, че София станала квартал на Брюксел. Въх, пък ний да не знаем!
Какво излиза? Излиза, че колкото по-отговорно си търпим, толкова по-европейци ставаме. Нещо повече! По-европейци от самите европейци сме, щом София е вече квартал на Брюксел. Ами Мадрид все още не е квартал на Брюксел, нито Париж, нито някой друг град. Само нашата мила София е удостоена с тази чест. Знаят еврочиновниците как да се отблагодаряват за отговорно поведение. Сега не се учудвам, че най продаваният зарзават в България е Брюкселското зеле.
Нищо чудно утре в европейският парламент да добавят в менюто на депутатите и кофичка българско кисело мляко. Защото отговорностите трябва да се поделят братски. Дано не се сбием за комисионната. Сигурно няма да е малка.
Междувпрочем, чувате ли мелодията? Да, да, същата! Одата на радостта. На Бетовен. Чува се все по-ясно. Трудно ми е да определя откъде точно идва – от Брюксел ли, от София ли. Но когато хората се радват, какво значение има това. Пък дори да идва от предградието, наречено Факултета.
неделя, 22 август 2010 г.
МИНИАТЮРА
Гражданинът К. пишеше роман, но искаше да скрие някак самоличността си, да остане неизвестен за широката аудитория, но понеже беше и малко суетен, все пак реши да остави някакви знаци за себе си, но така умело законспирирани в текста. И като стигна на последната дума в романа, и като написа и последната буква, реши да се скрие зад нея. Но понеже буквата беше прекалено тясна, а той прекалено широк, коремните му тлъстини се подаваха от двете страни на буквата. Точно това той най-малко искаше да излага на показ, затова се премести зад друга буква. Тя пък се оказа прекалено широка. Нищо не се подаваше навън, което означаваше че нищо не издаваше неговата самоличност и честолюбието му беше накърнено. Скри се зад друга буква. Тя се оказа по ниска от него. Главата му се подаваше иззад буквата като абориген на кокили. Смя се от сърце. На себе си, разбира се. Мушна се зад друга буква. Краката му стърчаха и всички можеха да видят прекрасно, че е бос. Изреди всичките букви от романа си. Все нещо не уйдисваше както трябва. Или само перчемът му се развяваше като знаме от хвърковата чета на Бенковски, или левият джоб надничаше плахо, като срамежлива госпожица, целуната за първи път, или част от мустака му се подаваше като току-що излюпена попова лъжичка, която се мята безпомощно в тинята. Или…Оказа се, че няма подходяща буква, зад която да се скрие, така че да го забелязват все пак и да си казват – абе, това не е ли гражданинът К, който пишеше роман. Затова той реши да смени тактиката. Изтипоса се пред целия си текст, както овчар пред овцете си. И като се видя в огледалото, остана извънредно доволен. Сега остана само една малка подробност – читателите да намерят текста.
Гражданинът К. пишеше роман, но искаше да скрие някак самоличността си, да остане неизвестен за широката аудитория, но понеже беше и малко суетен, все пак реши да остави някакви знаци за себе си, но така умело законспирирани в текста. И като стигна на последната дума в романа, и като написа и последната буква, реши да се скрие зад нея. Но понеже буквата беше прекалено тясна, а той прекалено широк, коремните му тлъстини се подаваха от двете страни на буквата. Точно това той най-малко искаше да излага на показ, затова се премести зад друга буква. Тя пък се оказа прекалено широка. Нищо не се подаваше навън, което означаваше че нищо не издаваше неговата самоличност и честолюбието му беше накърнено. Скри се зад друга буква. Тя се оказа по ниска от него. Главата му се подаваше иззад буквата като абориген на кокили. Смя се от сърце. На себе си, разбира се. Мушна се зад друга буква. Краката му стърчаха и всички можеха да видят прекрасно, че е бос. Изреди всичките букви от романа си. Все нещо не уйдисваше както трябва. Или само перчемът му се развяваше като знаме от хвърковата чета на Бенковски, или левият джоб надничаше плахо, като срамежлива госпожица, целуната за първи път, или част от мустака му се подаваше като току-що излюпена попова лъжичка, която се мята безпомощно в тинята. Или…Оказа се, че няма подходяща буква, зад която да се скрие, така че да го забелязват все пак и да си казват – абе, това не е ли гражданинът К, който пишеше роман. Затова той реши да смени тактиката. Изтипоса се пред целия си текст, както овчар пред овцете си. И като се видя в огледалото, остана извънредно доволен. Сега остана само една малка подробност – читателите да намерят текста.
Абонамент за:
Публикации (Atom)