ЧАЙКИ БЕЗ КРИЛЕ

Кля...кля...кля....чувам викът на чайката и повдигам учуден глава. Лети над мен и каца на покрива на градската библиотека. Чайка тук...на сто километра от морето. Какво ли търси в нашия град. Милата, сигурно се е объркала! Но това е невъзможно. В птиците чувството за ориентация е заложено свише. Човек да се обърка в непознат град, да, но чайка да се обърка, едва ли. Какво би могло да я доведе тук? Сещам се за поне две причини – храна или любов. Материалното или духовното. Как да разбера кое? Да си сложа чайкофона и да проведа спешен разговор с крилатата твар. Да разбера мотивите й да прелети над сто километра суша...Да и обясня, че така не може....Дава лош пример. Как така ще се отклонява от маршрута.Ами ако всички ние започнем да се отклоняваме...(а нима вървим все направо или все по маршрута) Храна едва ли ще е причината да се отклони насам. По скоро любов...Някой може ли да каже нещо за любовта на чайките...Как обича една чайка? Как страда? Как линее от мъка или неразбиране...Как се мъчи от самота и отхвърленост...Как тупти сърцето й в очакване да срещне любимия. Като нас, хората ли? Познато ли е чувството й за ревност? А за собственост? Нима не се отклоняваме от маршрута за едната любов. Нима не сме склонни да презрем опасностите и несгодите и да пребродим много земи, само и само да попаднем в обятията на любимата. Ние сме чайки без криле...Кля...кля...кля...Земята е нашето летателно пространсто...Да, не можем да надскочим обстоятелствата, нямаме възможност да погледнем на света отвисоко. Едва ли някога сме се надсмивали над земната си обремененост...И колко рядко отправяме поглед в небето...Дори мечтите ни са свързани с битието ни, не с небето...Виж само как една чайка ме накара да погледна в себе си. Може би нищо още не е загубено...Дали няма някой ден да ми поникнат криле...Здравей, побратима...Кля...кля...кля...!

СМЯНА НА СЕМЕЙНАТА СИСТЕМА

Ех, тия протести. Не само отприщиха народното недоволство, ами направо бръкнаха в умовете на хората. Дори на ниво семейна клетка, това се отрази негативно. Прибирам се онзи ден от работа и жена ми ме посреща с плакат на вратата „Смяна на семейната система”.

- Мила! – усмихвам и се аз, ама от вътре клокочи напрежение. – Днес да не е първи април и да си решила да се пошегуваш?

- Никаква шега не е! – отговаря троснато жена ми. – Просто ми омръзна да се крия и да не мога да изразявам чувствата си свободно. Имам си любовник и вече  не съм привърженик на традиционното семейство.

- Как така не си привърженик...Цял живот си била до мен и сега изведнъж....

- Не съм казала, че няма да бъда до теб....Просто, искам да знаеш, че си имам любовник. Неудобно е вече да го крия. Или ме приемаш такава или...

- А майка ти?

- Какво майка ми...Тя ме подкрепя, нали знаеш, че винаги е била срещу теб. Дори ме запозна с още един мъж, но той прилича на теб, така че печелиш, няма да го направя любовник.

- А какво ще каже нашият син? – пускам един откос с мисълта, че поне той ще ме подкрепи.

- Синът ти иска нови лица в семейното управление. Сега си приготвя плаката – „Не на старите муцуни вкъщи”. А с любовника ми се запознаха и си допаднаха. Играят на табла.

- Така значи – вече кипвам като стари джибри в нови мехове – нови лица искате, смяна на семейната система и и всичко това зад гърба ми. Защо не дойде при мен, щяхме да си поговорим като хората и да се разберем...Аз да не съм някой темерут...

- Междудругото, планираме с моя, другия де, една почивка на море, във Варна. Щял да ми покаже вилата си и да ме запознае с кмета на града, преди да го свалят от власт...Ти кога си искал да ме запознаеш с нашия кмет...Никога....Кога си ме водил на море...първите две години, колкото да налапам мухата. Когато имах нужда от теб, ти беше в кръчмата с приятелите си. Е, вече дойде време разделно, сменяме семейната система из основи. Искам да си живея живота и няма да ти позволя да ми попречиш. Ако не ти отърва – вратата и навън...

- Но как така  - нали апартаментът е мой!

- Това може да се оспори в съда...Вече водя разговори с една адвокатка и жената е на моя страна...Ще изхфвърчиш на улицата като едното нищо.

- Не знаех, че съм отглеждал в къщата си пепелянка.

- Не - птичка, затворена в клетка.

- И сега искаш да летиш...

- Да, искам!

- Чудесно! Тогава имам предложение за теб...След три дни ми е полета до Стокхолм. Понеже любовницата ми се разболя, бих могъл да те взема...

- Моля....

- Ще дойдеш ли или да си намеря друга?

- Нали твърдеше, че никога не си ми изневерявал?

- Само твърдях...

- Значи си ме лъгал!

- Може да се каже!

- Боже мили...! Кажи че не е истина...! Кажи...! И какво ще стане сега със семейството ни...Не те ли е срам....!

- Не, просто се вписвам в твоя лозунг – „Смяна на семейната система” Мисля да остана да живея в Швеция.

- Мо...ля....! В Шве...ци...я....Ами...аз....

- Не зная...питай майка си! Довиждане...А колкото до апартамента, вече е продаден...Другия месец идват новите собственици.


Излъчено по радио "Христо Ботев", на 16.03.2013 г. в предаването "Кабаре Фата Моргана"

РЕВЕ НА УЛИЦАТА

Чудех се дълго дали да пиша за протестите или не. Вече толкова се изговори и изписа за тях...Протести винаги е имало и пак ще има, защото живеем в демократична страна и всеки има право да изрази своята гражданска позиция. Макар че у нас често се бърка гражданската позиция с бунта на местната футболна агитка.

Но си мисля, че хитроумния ход на Бойко Борисов да подаде оставката на правителството, обърка плановете на всички. Не само на политическите партии, но и на протестиращите. Защото това, което прави впечатление на тези протести, е това, че те нямат лице. Нямат изявени лидери, нито афишират някаква физиономия. Тотална анонимност и лутане от Орлов мост до парламента и обратно. Тук и там из страната хората се събраха спонтанно, написаха своите искания, в по-голямата си част справедливи и толкова. Но няма до кого да ги адресират. Няма правителство. Ето защо смятам, че Бойко Борисов постъпи правилно като подаде оставка. А служебното такова, ще има за задачата да подготви страната за нови парламентарни избори и няма да се занимава с исканията на протестиращите. Защото нито ще имат времето, нито ресурсите за това. На ход е президентът Росен Плевнелиев, който обаче останал без опекуна си, се държи неадекватно и нищо чудно да се омота като пате в кълчища от собствената си некомпетентност.

Народът пак е заел изчакващата позиция да се появи поредния месия, който да възстанови липсата на кредит към институциите и политическата ни класа. Но такъв няма да падне от небето или да дойде от Мадрид на бял кон, както навремето дойде царя. И през тази приказка минахме, и тя завърши с лош край. Ето защо дори децата не вярват вече в приказките, когато хладилникът е празен....Едно време Раковски дава етимологичното определение на думата революция като „реве на улицата”. Като гледам днес случващите се неща, виждам, че е имал право.

КАРЪК НА КАРЪЦИТЕ

Мама му стара, едно нещо мога да кажа със сигурност за себе си- голям съм карък. Ако даваха медал за каръци, щях да взема златото. Ако даваха Нобелова премия за това – щях да я получа безапелационно. Но нито медал дават, нито Нобел, а прозвището”карък на каръците” ще нося пожизнено на ривера на сакото си. Та за какво иде реч....Не си падам много по тотото, но един ден отидох да си купя вестник в кварталния павильон и ми остана ресто и реших с това ресто да ида до тотопункта и да си пусна фиш....И за мой късмет, взех, че оцелих шестица... То беше радост, то беше чудо. Как не получих разрив на сърцето, не знам...Помня само, че за да не се загуби фиша, го бутнах в една книга. През това време ходя на работа, разказвам новината на всеослушание на колегите и черпя, ли черпя. Едва тогава разбрах колко много приятели имам. Въобще, на седмото небе съм от щастие. Добре, но един ден реших да взема фиша и да отида с него до тотото. За паричките де! Ядец...! Отварям една книга – няма фиш. Отварям друга книга – няма фиш. Отварям трета книга...Бреееее! Ами сега! Сърцето взе да блъска и да се надига до гърлото. Прехвърлих колкото книги имаше в библиотеката. Нищо. От фиша никаква следа. Връща се жената от работа и аз още от вратата.

- Да знаеш нещо за фиша! – ама от вътре ми гори.

- Неееееее! – пули ми се тя – Нищо не знам. Какво се е случило? Да не е изчезнал?

- Как позна от първия път! – викам й аз и паля цигара.

- Изчезнал! – казва и чейнето й увисва в пространството. Зер и тя беше влязла в ролята на милионершата....И тя сума ти почерпки направи...

- Изчезнал яко дим! – дърпам свирепо от цигарата.

- Бре, мама му стара! – коси се жена ми и също пали цигара. – Ти къде го прибра, не помниш ли?

- Помня, че го пъхнах в една книга, ама в коя....не помня!

- Пъхнал си го в една книга ли? – пита жена ми и се задавя. Давам й вода...

- Що се задави...

- Миналата седмица комшийката от петия етаж ми поиска една книга да чете, че била изчела всичките у тях.

- Неееее! – започвам да крещя. – Само това неееее! – сърцето играе вече дайчевото.

- Ама аз откъде да зная, че там си сложил фиша, бе! – крещи и тя - Що не помисли за това!

- За кое да помисля? – идва ми да и забия един – Откъде да подозирам, че ще дадеш точно тая книга на комшийката...

След една минута учестено дишане и от двамата, жена ми се опитва да внесе спокойстие...

- Ще отида да си взема книгата, надявам се...

- Ти изтърви питомното... – не я оставям да довърши.

- Още сега ще ти донеса книгата.

След десет минути се връща с книгата, но бледа като стъкло.

- Нищо, нали! – питам я с поглед.

- Нищо! – отвръща ми по същия начин.

- Значи ония... ! – соча с очи към горния етаж.

- Ония! – съгласява се с мен жената.

- Аз на ония рунгел щу дам да се разбере! – почти вбесен тръгвам към комшията.

- Недей! – спира ме жина ми. – От три дни е в командировка....Ще трябва да го изчакаме да се върне...

Ядец! Така и не се върна. След един месец изчезна и жена му...В апартамента им се нанесоха наематели. Повече никой не ги видя. Само дето на мен всички в квартала ми викат „каръка на каръците” и даже като ме видят на улицата, минават на отсрещния тротоар. Както можете да се досетите, вече и приятели нямам.

Жалко, че не дават Нобел за каръци. Щях да го спечеля. Казвам ви!

Днес се навършват 276 г. от смъртта на Александър Сергеевич Пушкин.
Да си спомним за него.




Александър Пушкин (Александр Сергеевич Пушкин, 6 юни 1799 - 10 февруари 1837) е руски поет, драматург и прозаик, считан за най-великия руски поет и създател на съвременния руски литературен език. Той пръв използва простонароден език в поемите и пиесите си, а също създава нов стил в разказите — драма, примесена с любовна история и малко сатира, който се следва от по-късните руски писатели. Умира на дуел на 37 годишна възраст.

КОЛАТА НА ЖИВОТА




Макар и често с тежко бреме,

колата леко си лети.

Коларят лих, старикът време,

камшика майсторски върти.



При изгрев сме безумно смели.

Готови да строшим глави,

ленивия уют презрели,

крещим и псуваме: „Върви!”



На обед смелостта ни чезне.

Боим се от безумен бяг.

Пред възвишения и бездни

крещим: „По-леко бе, глупак!”



По залез свикваме с колата,

която бърза в своя път.

Вървим сънливо към кревата,

а пък конете си летят.



1823

ФЕВРУАРИ

На февруари бялото ветрило

и улици, и къщи е покрило,



по весела пързалка се понесли

хората – тържествени и весели.



Слънцето пробива с лъч корав

замръзналите шлепове на мислите,



тополите забиват дълъг врат

в небето, мамещо и чисто.



В парка влюбени унесено

целуват се и слушат тихо песен,



дебел котак край пейката наднича,

да зърне под полата на момичето.



Една врата в небето отваря се едва,

и от там наднича плахо пролетта.

КАФЕНЕТО С ЧАСОВНИЦИТЕ

на Попи Елефтери



Кафенето с часовниците

е малко и кръгло

като циферблат на часовник.

Хората вътре сме

стрелките на времето –

ударите на сърцата ни

отброяват секундите.

На стената от упор

ме гледат стотици часовници,

кръгли,

триъгълни,

малки,

големи,

плоски

и важни,

гледат ме,

гледат ме,

гледат ме,

чакат да си изпия кафето

и да стана,

за да започнат да отмерват

времето на моето отсъствие.