Ето ни – голи и неми,
сами на Земята, малки,
ние от Бог сътворените,
като космически мравки.
Носим си зърното, тежкото,
и очите си клети изплакваме
щом ни люшнат водовъртежите
на заблудите и измамите.
Носим си раните, незараслите,
и болят ни нозете от ходене,
додето стигнем накрая яслите
на Христовите първи спомени.
Поклон да сторим, да се помолим,
да поискаме прошка за всичко
и да спрем вече да сквернословим
земята си с лоши поличби.
Ще ни прости Бог греховете
и делата ни зли и скръбни,
и тогава едва ще засветят
нимбите в душите ни трънени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар