неделя, 14 август 2011 г.

ДЕН БЕЗ НЕГО



Днес сутринта си казах – край, този ден ще изкарам без него. Имаше такъв апел. Ето, реших да се вслушам в народа. Ще се опитам да се концентрирам върху работата си и върху нищо друго. Без непрофесионални тегели, разсейки, прибежки, свалки и тем подобни. Ще си гледам  работата на компютъра и дори към краката на колежките няма да поглеждам, нищо че са с къси поли.  Поне не явно.
Отивам на спирката да си хвана трамвая.  Странно, трамваят вече не минава оттук. Сменили му линията.
- Защо така? - питам едно бабе, което продава вестници наблизо.
- Аааа, те спирката още онзи ден я преместиха. – сочи с ръка - През две преки оттук е новата.
- Ама защо са я преместили? – питам пак.
- Ами нали строят метро. Той Бойко Борисов обеща за шест месеца да свършат работата и така ще можем за пет минути да стигаме до централна гара.
- Защо искаш да стигаш за пет минути до централна гара?
- Не че искам – сепва се бабата. – Просто така каза премиерът. На мен, като ме гледаш, повече ми трябват централните гробища.
Вярно, бях чувал, че ще се мести спирката, но точно днес ли?
Както и да е. Отивам на работа. Изпивам си първото работно кафе и по някое време една от колежките току се промъква зад мен.
- Ти разбра ли онзи ден какво са пуснали в Интернет?
- Какво са пуснали? Някой порно клип с мис България ли?
- Не това. – приближава до ухото ми тя. – Група граждани излезли с инициатива във Фейсбук – „Ден без Бойко Борисов”
- Не думай! – правя се на гламав. – Че защо така? Какво им е крив човекът.
- Не че човекът им е крив. Това е протест срещу медиите.
- Срещу медиите!
- Да, следват го по петите навсякъде и не го оставят на мира. И до тоалетната да отиде и те там. А пък ако кихне,  веднага правят от това новина. Истински папараци са. А човекът прави толкова много за тази държава.
- Добре, колежке – предлагам аз. – ти искаш ли и ние днес да не говорим за него, а? Един ден само, утре пак ще си го разнищваме. Но днес да не го споменаваме въобще. Аз без да знам за тази инициатива сутринта като станах точно това си намислих – да не говоря днес за него.
- Съмнявам се дали можем да изпълним това. – казва колежката и ми шепне на ухото – Та той е мечта за жените, не намираш ли?
- Първо на първо не съм жена, за да разбирам това и второ на второ, аз днес няма да говоря за него, няма даже да си помисля за него. Ти само стой, та гледай!
Колежката прави въртеливо движение с ръката, като да ми каже „ти с всичкия ли си”, после се настанява на нейния си компютър и се захваща с нейната си работа. Така около половин час. По едно време от вън се чува някакъв трясък. Всички скачаме от местата си и се залепваме за прозорците. Долу две коли се сблъскали. О, какво е това? Да вярваме ли на очите си? От едната кола излиза сам той, министър-председателят. Какво щастие, че не е пострадал. Районът бързо се наводнява с полиция и ние скоро го изгубваме от погледа си. Ударените коли ги отнасят нанякъде и ние се връщаме на работните си места. Колежката ми намига злорадо, все едно че иска да ми каже – „видя ли какво предизвика с твоето – ден без него.” Докато се чудя как да и го върна, в коридора на нашето учреждение става някаква суматоха. Чува се шум от отваряне и затваряне на врати, някакво топуркане, някаква глъчка. Неизвестностите скоро са разсеяни от чистачката кака Дора. Влиза без да чука и като скоропоговорка извиква на един дъх.
- Министър-председателят е тук, бе, какво стоите като лепенки на столовете. Елате да го видите.
- Тук! – вдигам рамене недоумяващо – И какво прави тук?
- Ами открива новата фитнес зала на последния етаж. Няма ли да го видите все пак? Може да ви дадат по телевизията. Знаете ли каква навалица е около него.
Всички тръгват след чистачката, кака Дора, само аз оставам сам в стаята. Все пак казал съм си, че този ден мога без него и толкоз. Но това не означава, че довечера няма да гледам новините. Защото за вечерта не съм давал обещание.

Няма коментари:

Публикуване на коментар