Само нощем боледуват сенките
на телата ни голи и крехки
и сънуват прозорците кестени
на завет скрити в бодливи дрехи.
Разпиляват се върху ни златни паяжини,
като риби със мрежа посипват ни,
чака зората с инстинкта си майчински
да прегърне в себе си думи и викове.
Пътят изплезил е дълъг език
и ни маха за сбогом до премаляване.
Не всеки ще има миг велик,
но всеки ще има едно зазоряване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар