ДВУЛИКИЯТ ЯНУС




Напоследък забелязвам странни неща в поведението на хората, още по странни неща забелязвам в поведението на министър-председателят Бойко Борисов.

„Когато говорих с премиера на Унгария и с канцлера на Германия, ми беше неудобно да кажа какви данъци имаме, толкова са ниски” Това са думи, казани от премиера пред неговия икономически екип. Допреди това гордостта на правителството бяха ниските данъци. Какво се случи изведнъж, че генералът се завъртя като фурнаджийска лопата на 180 градуса от предизборните си обещания и сега се срамува от ниското данъчно бреме в страната си. Не се ли случва точно това, което Христо Смирненски пророчески провидя в „Приказка за стълбата” Не става ли премиерът Борисов жертва на точно такъв дяволски капан, в който ехтежа на народното недоволство той дочува като весело свирукане и хвалебствени песни към неговата широкоплеща особа. За едногодишното му управление не се ли промени зрението му, очите му дали различават правилно белият цвят от черния или въображението му рисува низините в приказни багри и красиви нюанси. Не беше ли загрижен премиерът повече за народа си, как стана така, че сега е загрижен повече за правителството си.

Детската болест на всяка демокрация е изкачването по йерархичната стълбица на обществото, което изкачване те деформира. Знаеш, че те деформира, но не можеш да спреш. Безсилен си. Инерционните сили са по силни от твоите собствени. Изкачен на върха, народът се превръща в плебс, в некачествен материал и ти идва да извикаш „Аз съм принц по рождение и боговете са ми братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!” Едва тогава можем да разберем логиката на премиера и защо публично се срамува от ниските данъци.

Обратно, най-оплюваният, най-каляният, най-недолюбваният министър в кабинета Борисов, финансовият министър Дянков, получава похвали от същата тази Анхела Меркел , която дава висока оценка за финансовата политика на страната ни. Дянков, който идва от богатата Америка в бедната си родина, е по благосклонен към съдбата на сънародниците си и се радва заедно с тях, отколкото бедното момче от Банкя, което преди да влезе в политиката пееше песента „Аз съм плейбой по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!”

Ако на някой трябва да му е неудобно и да се срамува от нещо, това са обикновените хора на България. Като такъв аз се срамувам от ниските пенсии на пенсионерите. Срамувам се от ниските заплати на работещите. Срамувам се от лошо замислената и още по лошо изпълнявана здравна реформа. Срамувам се от образователната реформа, която изхвърля зад борда цели научни отрасли. Срамувам се от съдебната система и от съдиите в България, които не осъдиха Ахмед Доган за нечуваният му хонорар от милион и половина лева за псевдоконсултантски услуги. Срамувам се, че България, по последни социологически проучвания, е станала по-корумпирана, отколкото беше при предишното правителство. Срамувам се, че българските прокурори са най-платени в Европейския съюз, без от това да произлиза някаква полза за народа. Срамувам се от културата на министъра на културата. Срамувам се, че България е най-бедната държава, членка на Евросъюза. Срамувам се, че МВР и ДАНС ни „пазят” нерегламентирано като подслушват масово телефони и интернет. Срамувам се дори от това, че се срамувам. Но то е, защото „аз съм плейбой по рождение и всички дрипльовци са мои братя.”

Поне засега! Пък после ще видим!