неделя, 20 май 2012 г.

ГУБЕНЕ НА ПЪТЯ





Когато се събудиш една сутрин и видиш, че човекът до теб го няма, примерно тръгнал си е от живота ти, имаш усещането че си минал през центрофугите на ада. Всичко в теб дрънчи на кухо. И ти иде да изкрещиш – защо? Защо на мен? Къде сгреших? И дали наистина е непоправимо? Болката бавно се утаява в дъното на душата ти и те прави безсилен за каквато и да е съпротива. Смисълът за днес изчезва, а за утре още не се е задал. И дали ще се зададе. Колко трябва да е силен човек, за да издържи? Дали тогава не проглеждаме за истинските неща от живота – любов, приятелство, прегръдка, сутрешно кафе с любим човек. И ако може мигът да продължи дълго, цяла вечност.

Страхувам се да се събудя, за да не намеря леглото празно. И да не загубя пътя, който кривуличи в мрака на отчаянието.

Няма коментари:

Публикуване на коментар