неделя, 1 август 2010 г.

РАЗХОДКА ИЗ ЯГОДОВИТЕ ПОЛЕТА



Едно хубаво време се е ухилило навън. Едно гъделичкащо слънце. Излизам на терасата да се порадвам на свежия утринен въздух и какво мислите, че виждам. Сигурно си мислите, че ми е изчезнала колата. Или че хубавата ми комшийка прави гимнастика само по сутиен. Не и не! Виждам камшията, бай Спиро, нарамил раница и пердаши нанякъде.

- Ей, Спиро! – викам му – Накъде така в неделя?

- За гъби, как къде! – вика ми. – Ако пък няма гъби, диви ягоди ще бера. Ако и диви ягоди няма, поне един трекинг ще си направя.

- А сега, де! – чеша се зад ухото. – Тренинг съм чувал, ама какво ще рече туй трекинг.

- Кажи го дълго ходене и няма да сгрешиш. – маха с ръка Спиро и продължава напред.

- Спиро! – викам му – И аз ще дойда с теб. За компания. И заради трекинга.

Речено-сторено.

Гъби нямаше много, щото не беше валяло дъжд. Но виж, диви ягоди, намерихме доста. Цяло поле. И тъкмо да тръгваме, доволни от реколтата, когато зад нас изрева мечка. Истинска кафява мечка. Тя изрева тъй изненадващо, че ние замръзнахме. Бре, ами сега. Споглеждаме се и като глухонемите се питаме какво ще правим. А мечката не се бои от нас. Стои си на няколко метра разстояние и реве като заклана.

Изведнъж се сещам, че съм чул онзи ден по телевизора какво трябва да се прави в такава ситуация. Еколозите казваха, че на мечката трябва да се говори – продължително и монотонно. И тогава започнах. „Много те моля, мечко, ти сигурно имаш пълно право да се сърдиш, че навлизаме в твоя територия, но Асен не ли човек. И Асен човек. И той иска да опита от дивите ягоди и да си прави трекинга из тия гори. И той иска да диша чист въздух и да си хапва барбекю. И той има деца като тебе и бабичка като тебе. Даже моята бабичка лежи на легло. Има атеросклероза и очила десет диоптъра. Всяка вечер пие хапчета за сън и за високо кръвно налягане. Питаш ли ме какво ми е на душичката. Гори, ей тук, под лъжичката. Гори като кебапче на жар. Ние сега си разбрахме грешката и ако трябва ще си платим. Ето, нося салам, оставям ти го да го опиташ. Хареса ли ти ще ти нося още. Вярвай ми. Само ни пусни сега да си ходим по живо по здраво!”

Изглежда няма да съм говорил много монотонно, защото мечката не се маха. И тогава чух бай Спиро да пее. „Хубава си моя горо”. След първоначалното недоумение се включих и аз. Той пее бас, аз баритон. Не помогна. Даже мечката се настани на земята, сякаш реши да изслуша целия ни репертоар. После изпяхме „Велик е нашият войник”, но изглежда и прозвуча твърде войнствено, защото взе да ръмжи страшно. След нея започнахме „Тих бял Дунав”, но понеже и двамата не я знаехме докрая, бързо я свършихме. Едва когато изпяхме „Мила Родино, ти си земен рай”, мечката се изправи, отдаде ни чест и се отдалечи.

Викам на Спиро после.

- Абе, Спиро, ти знаеш ли, че в раницата си имам спрей „Антимецанин” и в паниката си съвсем забравих за него. Ама че съм и аз…!

А Спиро се прави на тежкар. Нали вече заплахата е отминала и вика.

- Остави го ти спрея за ахмаците! Другият път ще и изпеем „Калашников, калашников”. Ще видиш тогава как ще замята пети от бяг.

Няма коментари:

Публикуване на коментар