събота, 11 декември 2010 г.

ПАК ЗА НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ





Вчера, след връчването в Стокхолм на Нобеловите награди, се замислих за българската литература. Пак останахме без писател - нобелист. Да кажеш, че нямаме талантливи писатели, не! Имаме си ги. Не са много, но си ги имаме. Най лошото е, че повечето дето можеха да бъдат номинирани, вече са покойници. За наградата са предлагани Иван Вазов, Пенчо Славейков, Елисавета Багряна, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Валери Петров (два пъти), Радичков (два пъти) , Антон Дончев, но нито един не е бил удостоен с нея. Днес единствено Валери Петров е жив, макар й на преклонна възраст. Кой знае, може догодина наградата да е за него. Той със сигурност я заслужава.

Като се огледаме, ще видим, че нашите комшии всички си имат нобелисти. Сърбите си имат Иво Андрич, турците – Орхан Памук, гърците – Геортиос Сеферис и Одисеас Елитис, румънците – Херта Мюлер, която първоначално живее и твори в родината си, по-късно емигрира в Германия.

Тук някой ехидно ще се подсмихне и ще каже, че и ние си имаме нобелов лауреат – Елиас Канети. Да, но той само е роден в България, напуска страната едва шестгодишен и книгите му не са написани на български език. Печелим един плюс, че се е родил в България и нищо повече. Колкото и да се опитваме да го изкараме български писател, толкова повече се излагаме.

Не мисля, че е голяма трагедия дето нямаме писател - нобелист. Като прочетете имената на писателите, получили това отличие, ще срещнете такива, които никога не сте чували, камо ли да сте чели. Елфриде Йелинек, Шеймъс Хийни, Дерек Уолкот, Гао Синтзян, Видиядхар Сураджпрасад Найпол.

Дори да вземем Херта Мюлер – носителката на приза за миналата година. Никому неизвестна, дори не е превеждана на български език. Не мисля, че за това са виновни българските издателства, които общо взето следят развоя на съвременната световна литература и превеждат своевременно всеки нашумял роман или автор. Просто, остава съмнението, че изборът е политически, защото авторката е дисидентка, пишеща срещу тоталитарния режим в Румъния. И според критериите на беловласите старци в Стокхолм, точно нейната гражданска позиция се е оказала достатъчна, за да се наклонят везните в нейна полза. Но нека не забравяме, че тя преди това е предлагана на два пъти на Нобеловия комитет , през 1999 и 2008 г. и то не от румънска, а от немска страна.

Едва ли тя е най-достойната носителка на наградата като имаме пред вид, че заедно с нея са номинирани такива писатели като Филип Рот , Амос Оз., Харуки Мураками, Джойс Керъл Оутс. Цитирам думите, казани за нобелистката, от Зоя Маринчева, която живее в Щатите по повод награждаването на Херта Мюлер: „Затова пък биографията й беше добре смляна и опакована за масова консумация. Винаги ме е учудвало каква сила има биографията в американското общество. Биографията продава книги по-добре и от най-умело написаната рецензия”. А писателят Христо Карастоянов излиза със смела констатация – „Нобеловата награда за литература е по-скоро опасна, отколкото полезна. В повечето случаи Нобеловата награда за литература не утвърждава, а ПОДМЕНЯ и е точно толкова награда за литература, колкото наградата за мир е награда наистина за мир”.

Никой писател не сяда да пише, за да спечели тази или онази награда. Пише, защото има потребност от това. Защото има какво да каже за обществото и живота. В това отношение, ние българите можем да бъдем доволни, защото имаме стойностни писатели. Имена като Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Антон Дончев, Дончо Цончев, Генчо Стоев, Виктор Пасков, Валери Петров биха правили чест на всяка национална литература. Тях ние отдавна сме номинирали с най-голямата награда – любовта и признанието на читателите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар